• Посещения: 507

 

Втори конкурс

април, 1985

Жури: Михаил Берберов, Петър Тонков, Марин Георгиев

Лауреати

Голяма награда - не се присъжда

 
Първа награда - Камелия Кондова, Златина Андреева, Доротея Дойчинова, Ангел Дюлгеров
Втора награда - Албена Карамихалева, Диляна Дилчева, Жасмина Фудулова, Маргарита Илиева, Цецо Василев
Трета награда - Росица Скендерова, Тильо Тилев, Димитър Манолов
Специална награда на ОК на ДКМК- Камелия Кондова
Специална награда на в. "Септември" - Лъчезар Лазаров

      

Първа награда

Камелия Кондова
Добрич, 1969 г.

РОЗОВО СТИХОТВОРЕНИЕ

Мило непораснало момиче,

все така из облаци летиш,

приказките още ги обичаш

и с оная стара кукла спиш.

Виждаш я луната - чиста, кръгла,

без петно и без пукнатина.

На опашката за вятър - първа!

Първа.И последна. И сама!

Влюбваш се във хората наслуки:

тоз обичаш и обичаш друг.

На живота мъдрите поуки

ги захвърляш в кошче за боклук.

Стиховете в розово обличаш

и като дете им вярваш ти.

Смешно, непораснало момиче,

трудно е..., не, няма да го кажа!

Може би така е по-добре.

Рано ти е още да останеш

птица със подрязани криле.

 

Доротея Дойчинова
Русе, 1969 г.

ПОРИВ

От философските проблеми

се стряскам даже и насън.

Усещам, че е в мене времето,

но от великите не съм.

Велик е само моят порив

да изгоря в света велик!

В душата ми е пламнал огън

и стряска ме с нестихващ вик.

Зове ме той за строга схватка

със пошлото, гнездило в нас.

Не смятайте, че съм загадка,

но не живея като вас.

Утехи, зависти и страсти

не утоляват моя глад.

Над себе си бъдете властни,

но не над моя ласкав свят.

Животът ми е чаша вино,

в гърдите ми налято - ври.

Той с красотата ме опива

и красота във мен твори!

 

Ангел Дюлгеров
1956 г.

СПОМЕН ЗА ПРАШКАТА

От детството си винаги ще помня

онези мои панталони прашни

с джобове все увиснали, огромни

от камъчета, сбирани за прашката.

Избирах само камъчета обли.

Прицелвах се към висналите жици

и камъчето съскащо и злобно

разпръскваше накацалите птици.

Отдавна свойта прашка съм забравил,

но си припомням камъчето обло,

щом се опитват днес да ме одялат,

да ме направят гладък и удобен.

И ето че играта се повтаря,

ала едва ли пак по детски проста.

Довчерашният пакостник навярно

ще се прости с наивната си гордост.

Но аз се моля, моля се до болка,

заклевам ти се, моя прашко страшна -

дано не стана камъчето обло

на нечия коварно точна прашка!

 

Втора награда

Маргарита Илиева
Стара Загора, 1969 г.

ДАЛЕЧ ОТ ДЕТСТВОТО

Не станахме ли много земни, разумни, точни,

пресметливи?

Защо не можем да останем едни пораснали деца,

понякога необуздани и непослушни, даже диви,

но възприемащи тъй просто,

като във приказка, света?...

И феята на добротата не бъркаме ли с баба Яга,

и не открили принца чуден,

не се ли влюбваме във змея?

А може би сме си виновни,

че щастието все ни бяга,

защото май че много рано забравихме

добрата фея.

Не, просто сме я разменили за мебели, коли,

тапети,

закрепостени във панали,

не можем да си я възвърнем

и ставаме ний също сиви и

сякаш по калъп излети.

Кога ли пак ще замечтаем

вълшебната страна да върнем!

 

Трета награда

Росица Скендерова
1967 г.

САМОИРОНИЯ

Живея нормално - без сътресения.

Риска обичам, но само на думи.

Мразя еднопосочното движение.

От всичко най-много умея да губя.

Артистка не съм. Страдам открито.

Не вярвам по принцип в дълбоките чувства.

Макар да бушуват в душата ми скрито,

все още ги смятам почти за изкуство.

Все трябва да крия от погледи чужди

душата си. Нямам прегради, които

да спъват сълзите ми, стане ли нужда.

Така че и в мене се целят открито.

И тръгвам (какво ми остава накрая)

през улици, погледи, думи и хора.

Остава ми само това - да мечтая,

че утре със себе си ще се преборя.

 

Тильо Тилев
Стара Загора, 1960 г.

ЛЯТО

Времето завъртя сезонната сфера

и в очите ни заседна тигровата кожа на лятото.

След два-три сеанса за душата

успяхме да намерим

истината за родеенето й с тялото.

Сутрин просвахме върху плажа

уморените от нощта тела,

още толкова горещи,

че под тях пясъкът пламваше.

В полуунес усещахме как корабите разбиват

хоризонта с железни чела

и пчели, възседнали цветята,

как пият нектар с острите си сламки.

Когато морето се вълнуваше,

аз вземах бутилки от вино изпито,

ти пишеше дълги писма,

свъсила красиво обгорели вежди.

Като на самотен остров -

обърнали гръб на света,

пускахме да пътуват към добрите хора

мечти и надежди.

 

Димитър Манолов
Стара Загора

* * *

След дългото си лутане към теб

душата ми във тялото се връща.

И се оглежда - колко е разхвърляно...

Като след дълга нощ...

Като след гости, прекалили доста.

Заема се да поразчисти,

да смени водата на цветята.

Изхвърля купищата от угарки.

Запалва всички лампи.

И посяда!...

Божичко, какво остава още?...