Лауреати
- Посещения: 977
април, 1986
Жури: Найден Вълчев, Петър Тонков, Таньо Клисуров
Лауреати
Голямата награда - Лъчезар Лазаров
Голямата награда на творчески колектив - Клуб "Поезия" с художествен ръководител Стойчо Стойчев
Първа награда - Камелия Кондова, Кольо Александров
Втора награда - Ина Инина, Татяна Монева
Трета награда - Иглика Стефанова, Анжела Господинова, Даниела Стойнова, Надя Костова, Доля Чикакчиева, Виолета Бончева, Стефка Кръстева
Голямата награда
Лъчезар Лазаров
Стара Загора, 1952 г.
ТЕЛЕФОН
Случва се: да звънне телефона,
както спиш във къщи посред нощ.
И отсреща някой най-спокойно
да ти каже, че си станал лош.
Да ти каже, че си станал мрачен,
че си станал по-различен отпреди.
И по улицата тъжно крачиш,
олисял от грижи и беди...
И ти става тъжно.
И ти става смешно.
И посягаш с яд да обясниш,
че ти се обаждат по погрешка.
... Но затваряш телефона.
И мълчиш.
Първа награда
Камелия Кондова
Добрич, 1969 г.
ОБРЕЧЕНО СТИХОТВОРЕНИЕ
Далечен мой, така ми било писано -
преди да се родя, да възмъжееш.
И друга да е първата ти истина.
И с друга много нощи да живееш.
А после да ме срещнеш неочаквано.
Да стана Незаконното ти лято.
Познавам по ръцете ти разплакани,
че всъщност без да искаш, си ме чакал.
По думите познавам - премълчаните,
че с мойто име цвете си наричал.
Опитали да ти превържат раните...
А трябвало е ласка на момиче.
И аз я чувам, тази, най-голямата,
най-страшната ти рана - тук, отляво.
Сега ще я превържем с тебе двамата
и ще забравиш, че те е боляла.
Не се страхувай - аз не съм измислена.
И кой нарече любовта ни грешна!?
Далечен мой, така ти било писано -
преди да помъдрееш, да ме срещнеш.
Кольо Александров
Стара Загора, 1953 г.
ТРУДЕН РАЗГОВОР
Не си - рече майка ми - сине, работен.
Та твойте връстници са вече стопани,
пари си направиха, трупат имоти,
След тебе, кажи ми, какво ще остане?
И аз й разказах за моите нощи, в които
осъмвам над думите, техния смисъл да схвана,
че както слепеца лицето любимо опипва,
душата човешка във стихове искам да хвана.
Но тя ме помилва със длани корави -
от моите доводи нищо пред тях не остана.
Със гола заплата децата си как ще изхраниш
и две ли деца ще си имате само?
Ще можеш ли къща за Сашо да купиш?
Ще трябва чеиз за Невена, щом стане голяма.
А ти се изтягаш сред книгите, сякаш си гущер -
животът е нива, не някаква горска поляна.
И уж се научих, и думите вече владея,
и тя се опитваше в мойте надежди да вникне,
но рече накрая: На бял кон - бял вятър те вее...
Мълчах, а ми идеше целия свят да надвикам.
Втора награда
БОЛНИЧНО
Оставиха ни в стая номер пет -
и мен, и упорития ми страх.
И аз четириногите предмети
опитомявах с музика от Бах.
По "Хоризонт" ми пожелават с песен
да бъде спорен делничния ден.
От гърлен смях навън се пука кестен
и оглушава ме тенорът му зелен.
Таванът вече трета нощ се люшка
във някакъв безумен рокендрол,
примигва електрическата крушка
от див възторг за всеки вкаран гол...
Отучих се да питам вече колко
дни още ще остана и защо.
Споделя скърцащите мои болки
рогатото ми болнично легло.
Доволна съм, че тук, от тази стая,
в която ослепях от белота,
след толкова години, най-накрая
приятелите си успях да преброя.
Какво ще бъде утре? Не попитах.
Остана жив копнежът ми поне
да тичам подир пеещи копита,
да бъда нощем с белите коне.
Татяна Монева
Стара Загора
ИЗПОВЕД
Открито във очите ви поглеждам -
какво добро съм сторила до днес?
Зад мен лежат несбъднати надежди.
И от приятели очаквам вест.
На здраве и деца се радвам още.
Дръвчета и познанства посадих.
След втора смяна във безлунни нощи
на бял свят идва моят мъчен стих.
Ранен от термоядрени ракети,
заплашван от инфаркти и от рак,
той се превръща в рими и куплети,
написани в работнически влак.
На щастието звънката подкова
аз търся упорито като вас.
Лирично пиша. Винаги готова
ръка да ви протегна в тежък час.
Навън закусвам. И не си доспивам.
А книга вземам късно, след пране.
Но винаги съм нежна и красива.
Но никога - на колене!
Трета награда
Анжела Господинова
Добрич
СРЕДНОЩНА ТРЕВОГА
Под тежък сив товар крещи земята ни.
Молба пулсира в тръпните й вени.
В стихията на век, наречен "атомен",
от дим не можем дъх да си поемем.
И следваме посоката на дните си,
готови да строим живота бъден.
А само миг безумие неистово
ще му подпише смъртната присъда.
Да спрем навреме - с вик, със стих,
със истина,
една безумна страшна фикс идея!
От атомния си товар пречистена,
планетата Земя да оцелее!
Да не броим в безумен страх минутите,
които ни остават да живеем.
Земята в нас познава свойто "утре".
И нека видим своето във нея!
ИЗМИСЛЕНО ПЪЛНОЛУНИЕ
Тази нощ във душите ни бе пълнолуние.
Тази нощ всички бисерни миди изплуваха
и се сляха в едно магнетично
сияние...
После всичко край нас бе наелектризирано.
И от допира с тебе започнах
да светя...
Но се съмна. Над нас тихо падаше пепел...
Доля Чикакчиева
Стара Загора, 1950 г.
ДЪЖД
Ето, пак заваля. Едно лудо момиче
пак ме вика в дъжда без чадър да потичаме.
Да измия във локва всички грижи, умората.
Под капчук да се мокря пред очите на хората.
И покорните мисли във дъжда да удавя,
и изобщо за всичко в един миг да забравя.
Но додето обмислях колко ново ще стане,
зад прозореца
всъщност моят дъжд бе престанал.
И се втурнаха в стаята вир-вода синовете ми,
и примигват разкаяно, и си бършат нослетата...
Виолета Бончев
Стара Загора, 1951 г.
ШАНС
Нищо чудно, че мъчно заспивам
и отбягвам горчиво кафе.
Вечер бдят като стражи над мене
сто проблема и куп страхове.
Няма впрочем случайни моменти -
вече чукнаха трийсет и три.
И старея навярно, защото
в този час младостта вече спи.
А във моята стая пристъпят
днешен спор, несполука, обрат.
Бях довчера конфликтна и остра,
днес съм май на обратния бряг.
Лъкатуша привидно спокойно -
следвам темпо за къс маратон.
Затова и сънят ми нестройно
се провира под моя бретон.
Ах, променям се, как се променям...
Но съм будна и все пак добре.
Малък шанс утре пак да младея
или тъй да изглежда поне...
Стефка Кръстева
Стара Загора, 1946 г.
ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ
По въжето на риска
този свят балансира,
съдбоносно увиснал
над манежа миниран.
Няма зрители. Всички
сме високо над купола.
Тишината космична
може в миг да се срути.
Вместо цветни прожектори
и овации шумни,
смъртоносният спектър
може утре да лумне.
Само жест непредвиден -
и Земята взривена,
на отломки безименни
ще кръжи във Вселената.