• Посещения: 541

 

Четвърти конкурс

април, 1987

Жури: Рашко Стойков, Петър Тонков, Марин Георгиев

Лауреати

Голямата награда - Цанко Лалев


Първа награда - Лили Трендова, Любомир Русанов, Кольо Александров
Втора награда - Янита Ангелова, Пламен Дойнов, Емил Джаджев
Трета награда - Маргарита Илиева, Екатерина Стратиева, Йордан Пеев, Димитрина Баева

      

Голямата награда

Цанко Лалев
София

1393

Имаше църква. Имаше врани.

Имаше вечност от златен варак.

Помня, но споменът гърло не храни

и не разсъмва сплъстения грак.

Камък гальовен. Гаснеща глина.

Тухли редихме и бъркахме вар.

Помня, че в златна мъглица премина,

в броня заключен, последният цар.

Как се топях в гласовете на хора!

Как се зазиждах във този градеж.

Имах и вяра, и глас, и опора...

Царят се върна отнякъде пеш.

После какви ли не сили ме мляха.

Кожи гърмяха и пукаше кост.

Всичко през огън прекара Аллаха

и по жаравата гърчех се бос.

Корени ядох. Спах във бърлога.

Раните ближех, втрисан от страх.

В парица тих издимяваше богът.

И сам като пламъчна плът се видях.

Сам да изгарям и сам да си светя.

Восък да капе от двете очи.

И запламтяло, над глухи полета,

моето тяло да прехвърчи.

Капка за всеки. Светещи рани.

Фосфорно гние кухият мрак.

Имам си огън. Имам си врани.

Имам и вечност за похлупак.

 

Първа награда

Любомир Русанов

ЧАЙКИ

Кръчмата за нас сега е черква -

всеки ще си тръгне изповядан.

Като чайници ще пускат пара тразвите,

като кукли - оживели - ще се радваме.

Таен, с няколко глави е комитета,

но ще скърпи нова революция.

Като мъртвите ще сложим клетва,

ще я освети кръчмарят Луцифер.

На булдог прилича сградата отсреща,

с трескави очи ще я съборим

и ще плисне въздухът приклещен

чак до синкавия гръб на хоризонта.

Като чайки ще крещим и ще умуваме

за овчари и царе, за къщици и за палати.

С жълто, стъклено ухо ще ни подслушва

лампата, от викове разклатена.

Само масите ще дремят отегчени

и уречения час ще се спотайва в каните.

Ще се скрием после в дупки като червеи -

с вино в търбусите, вместо с рани.

 

Кольо Александров
Стара Загора, 1953

ГЕРГЬОВДЕН

Превих му врата, после бързо замахнах

и кроткото агне дори не разбра, че умира.

Намерих кавала, приседнах на камък

и без да съм учил, засвирих.

... И блейна Ваклуша, и хукна към огъня,

а кучето с лай я натири към стадото,

но мигом се върна и другите песове погна -

жестоко се би, но получи останките.

Накрая, когато изхвърлих последните кости

и виното беше до капка изпито:

"Ти нямаш сърце - рече някой от гостите, -

щом агне заколи и можеш спокойно да дишаш!"

От свойта жестокост

отчаян към черквата хукнах,

душата си там във ухото господне да сплакна,

но вътре

без подкуп от агнешки кожи не пускаха

и двамата с куция просяк до входа

заплакахме.

 

Втора награда

Емил Джаджев
София

КАРНАВАЛ

Не исках да участвам в карнавала,

но просто бях повлечен от тълпите,

надянах маска, с бял конец съшита

и влязох в пълната и шумна зала.

За нищо не попитах.

Дочух как някой сякаш ме повика,

лек полъх ме догони и целуна,

след миг се слях с човешкия мравуняк,

разбрах, че вън не бе останал никой.

Затръшнаха вратите.

Вървях сред маскарадните одежди

и взирах се в застинали гримаси,

изгубен сред изкуствения блясък

и стряскан от прелитащи кортежи.

Дали бях у дома си?

Усещах как потокът ме понася

край цветните картонени фасади

и как безсилно в гърлото засяда

напиращият див безсмислен крясък.

Денят бе сив и ясен.

Тържествен марш гърмеше без почивка,

пристъпвах неуверено и вяло

и виждах в огледалото на залата

лицето си, застинало в усмивка.

Плътта бе оцеляла.

Потта от ужас отдавна бе попила

в хастара на одеждата ми бяла.

Изсмях се на тълпата полудяла...

за друго вече просто нямах сила.

Участвах в карнавала.

 

Трета награда

Димитрина Баева
Бургас

ВОЙНА

Неочаквано птиците дръзнаха

и си тръгнаха от дърветата.

Изпищя в замразения въздух

отражение на крилете им.

Най-напред го усетиха майките

и се сраснаха със децата си.

После старците. Дълго и влюбено

се заглеждаха към земята.

После тези, които обичаха

и наистина нямаха време

да отпият мига, който страшното

вече идваше да им отнеме...

А бащите оставиха хляба

до главите на своите внуци

и потеглиха. Аз им повярвах -

само хубаво ще се случи.