• Посещения: 379

 

Пети конкурс

октомври, 1988

Жури: Борислав Геронтиев, Жеко Христов, Петър Тонков

Лауреати

Голямата награда - Николай Дойнов

 
Първа награда - Пламен Дойнов
Втора награда - Пламен Александров
Трета награда - Емил Джаджев

      

Голямата награда

Николай Дойнов
София

ТЪГА ПО ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ

Господин подпоручик, денят бе мъглив,

когато за вас случайно си спомних.

Бях двайсетгодишен, бях страшно красив

и гледах света през гърло на стомна.

Господин подпоручик, простете, но аз

бездомно скитосвах в Града, безпаричен.

Изглежда по нещо приличам на вас.

И страшно желая да бъда лиричен...

Господин подпоручик, в тихия двор

още цъфтят белоцветните вишни...

Зная - още кръжите отгоре...

Над Демир-Хисар. И душите ни.

Господин подпоручик, с господин Подвързачов

бездомни скитосвахме в дългите нощи...

Защо войникът е брат на палача?

Вие трябваше да живеете още!

Господин подпоручик, простен ли е вашият враг,

щом хладнокръвно във вас се прицели...

Но всъщност - аз зная - простили сте пак!

И във това е вашата тиха победа.

 

Първа награда

Пламен Дойнов
Разград

КАМБАНАРИЯТА

Камбанарията на моя град е омотана

от стоглави бури.

Камбанарията, просмукана от тишина,

сега пищи -

обезумяват гълъби, хълцукат свраки,

а езикът удря -

ръждясалото гърло хърка, кашля огън и пращи.

Камбанната въздишка е гърмът,

дочакан от градчето.

Гърмът ухапа кротостта, проби изгнилия таван.

Ей, да извикаме през наедрелите полета

по гневни пътища звънаря на Верхарн!

Ще дойде той, възседнал грозни облаци и

димни звуци,

ще запращи камбанарията от огнен смях.

Светкавиците ще напомнят

на оглозгани юмруци

и електричеството ще направи ножове от тях.

Но не! Звънарят от Верхарн е само спомен...

Камбанарията пищи сама,

разпаря спарената нощ.

По дяволите цялата вмирисана притома

на спящите!... Камбаната е див, самотен вожд!

Да замълчат признания за щастие съновно,

да спрат бълнувания за сърдечния пожар!

Кой казва, че това е само кула със часовник?

Камбанария е това! Осъдена да отмалее

във ръцете на звънар!

 

Втора награда

Пламен Александров
Пловдив

ХУНИТЕ

Оредяхме. Днес легионите пъплят

и показват навред силни мишци.

Те от нашия крах ще скалъпят

легенди за римско величие.

А ние ще препускаме сгушени

на конете в обгорелите гриви,

да се върнем или послушно

да легнем под чужди могили.

Разгромиха ни. Като пожарища

по лицата ни раните светят.

Но земята под всички ще пари

и повтаря на копитата екота...

Че жените в света бяха наши,

но ще раждат синовете ни роби...

А очите им остри ще драскат -

стрели, напоени със злоба.

Но утре ще загине последният

римски велик император

от ножа на незаконен наследник -

с хунската кръв на баща си...

 

Трета награда

Емил Джаджев
София

ЛУДИЯТ

1.

С парче лейкопласт запечатаха плътно

устата му

и, верни на свойте прийоми, му лепнаха знак,

дамгосан бе тук и дамгосан премина оттатък,

и цяла нощ псетата лаеха в мръсния мрак.

А мълвата потече, скалата превърна се в

пясъчник,

бреговете се ронеха, проядени сякаш от кърт,

изранената пръст просто хлътваше в миг

под краката му

и с инстинкта на гонен той разбра,

че го мразят до смърт...

2.

Пролетта закъсня и светът бе обзет от

несигурност,

уверяваха гръмко, че това е природен закон,

обективно погледнато,

пролетта всъщност идвала винаги...

А страхът се прокрадваше подличко

в бодрия тон.

Тихо, с гръб към плющящите лозунги,

хората бързаха

да потънат в познатия мирис на стар нафталин.

Всеки скътал бе стиска живот в кърпа,

здраво завързана,

и бохча с наследени надеждици в

прашния скрин.

И мъжете, по мъжки, прегракнало,

псуваха лудия,

който беше обърнал в кошмар

летаргичния сън,

който беше потеглил по път,

непосилен за другите,

който беше предрекъл студа,

чупещ кости навън...

3.

Като черна смола, като влажен дъх сенките

лазели

по ръба на туптящия с пулса на времето път,

само мътни звезди целината на мрака

прорязвали

и луната лъщяла с болнава пшеничена плът.

Той подпрял гръб в нощта, самотата пищяла

в ушите му,

сипкав страх го полепил, той тръгнал,

след туй се изсмял,

просто махнал с ръка, лудостта пак издула

гърдите му

и разбрал, че единствен от всички все пак оцелял.

Празнотата на вятъра плиснала диво в лицето му

и вселената свила се в лудите птичи очи...

... и разправят сега, че с кръвта си измил

греховете ни,

но запита ли някой за него, по-добре да мълчим.