Лауреати

Осми конкурс

октомври, 1991

Жури: Иван Цанев, Минко Бенчев, Паруш Парушев

Лауреати

Голямата награда - Антоанета Богоева
Поощрения - Венета Вълева, Мина Нешева, Светослав Димитров, Виолета Христова

Голямата награда

Антоанета Богоева
Кюстендил, 1947 г.

РАЗМИНАВАНЕ

Пропука се небето като едра диня.

Потече сок и семките потупваха земята.

Препълното кълбо преля и бавно мина

в пролуката. А аз стоях и чаках.

Засенчила очи зад листа на Адам и Ева

с надеждата, че в сянката си ще се скрия,

не виждах как плодът на ябълката

става дребен,

а корените й потъват и загниват.

И беше ден, и беше нощ, и беше всичко,

преминало през стъкления взрив

на времето.

От яд змията си изплю езика.

Поиска да умре, но вече беше бременна.

Поощрения

Венета Вълева
Стара Загора, 1965 - 1995 г.

ЛЮБОВТА

Над липовия град живееха звездите,

безгрижни, луди-млади, на двадесет лета!

... Но тресна, притъмня,

в стъклата дъжд зарита -

душата ми невинна заръфа любовта.

Крава завилняла

в плахите треви,

кучко побесняла -

другаде върви!

Под липовия град сляп червей се замята,

надигна се, изпъпли над гнилата земя -

безок, уплашен, сгърчен -

срази го светлината,

по топлото му тяло дъжд летен заръмя.

Лепкав златен пръстен,

сватбени сълзи -

червейче невръстно,

другаде пълзи!

А в липовия град три черни баби спорят,

три злоби ме разпъват, три мъки ме дерат -

не знам какво да мисля,

не знам какво да сторя,

не знам в кого да вярвам

и кой да хвана път.

Мина Нешева
Стара Загора, 1974 г.

СЪН

Във гърдите ми стенат вълни.

Над главата ми сплитат се клони

като нокти на тъмни орли.

И Луната душата ми гони.

От високи, ръбати скали

във съня надълбоко пропадам:

чувам шумове, сещам следи,

мяркам образи, стонове, врява -

сини, сини, бездънни води.

Как да смогна света си да хвана,

щом единствено в сънни мъгли

тоя мирис наситен долавям?

Със надеждата - вече е мой,

длани потни на заран протягам.

Отлив мътен - оттегля се той,

от неверие дневно удавян.

Светослав Димитров
Стара Загора, 1967 г.

* * *

В града на липите посадиха кестени,

нож в съня си спящите не усетиха.

Дотогава не вярвахме в безсънието.

Кестените заобсъждаха Града с листата си

и да се спи стана трудно,

щом узряха, забарабаниха по улиците,

сякаш да ни събудят.

Тогава се събудихме и ги изсякохме.

Направихме революция.

Виолета Христова
Чирпан, 1965 г.

* * *

Боже Господи, колко ме няма

в този свят, в този град, в тази стая!

И така безнадеждно голяма е

тишината оттук до безкрая...

Колко време вървях срещу Времето,

колко дълго се дебнах и плаках...

Как не срещнах поне веднъж себе си,

как поне веднъж не се дочаках!

И не зная кой режисира

този тъжен и смешен спектакъл...

Нещата край мен са маскирани,

а в салона - заети местата.