• Посещения: 376

                Мария Донева

                Сбогом на читателя

     
Цитология

Във клетките ми
има птици
и името ти
те си пеят.

. . .

Като белите мишки е нежно,
прясно-млечно пред дъжд е небето
и цигарата облаци вдига
пред устата ти с форма на смях.
Вече капките падат небрежно.
Кафенето започва да свети.
Аз потъвам за няколко мига
във лицето ти с цвят на вода.

. . .

Виждам гущера как се разтапя,
как потропва сърцето му сухо.
Упоително слънцето къкри
и щурци си пришпорват цигулките.

. . .

Увяхнала сянка на репей,
листа, като карти размесени.
От мъка по мене се цепи
бодливата кожа на кестена.

И локвите бавно се пълнят
със чай от отровни растения.
В очите ми кротко покълва
щастливо и зло настроение.

. . .

Дъждът от утехи валя, валя...
Валя и после престана.
Последната капка ме заболя.
А бяха умрели раните.

Измиха ме мътни, грижовни води.
В очите ми лъсна дъно.
И все едно цвят ли ме заблуди,
стар мъж ли ме целуна...

Откъснах ли нова, по-пъстра лъжа,
рекламна луна ли свети.
Разплакана дума във шепи държа.
Роса върху сухо цвете.

. . .

Неясен, тъжен образ от листа,
от лампи, от усмивки, от обувки.
Опитвам вечерта да разчета,
но не откривам редове и букви.

Опитвам да сглобя от две ръце,
от две умори чувство изяснено.
В тревата и дърветата концерт,
и песните се смесват вътре в мене.

Стопена и спокойна, в самота,
преглъщам вечерта със чаша бира.
Забравям, че умея да чета,
и гледам, и усещам, и разбирам.

. . .

Ще бъда ли някога чиста?
Вървя по различни пътеки
и моите грапави мисли
раняват усмивките меки,

спокойните обедни сенки,
небето, когато го вдишвам.
Сега не прощавам на всеки.
Не искам да страдам излишно.

Отбягвам добрата си памет,
към своето вчера изстивам.
Ръката, която ме храни,
общува със мен боязливо.

. . .

Между герданите и чашите,
и остарелите медали,
между часовници ръждясали,
които бавно се търкалят,

пред циганката златозъбеста,
която също се продава,
една усмивчица се скъсва
и кратко слънце отразява.

. . .

Вятърът навяваше тъга,
трупаше пред праговете преспи.
Кучета се ровеха в снега
и четяха мокри, мазни вестници.

Пейките, сковани от студа,
никого не чакаха във парка.
Стъпките замесваха следа.
В кишата се давеха угарки.

Плачеха трамвайните стъкла
и сълзите им грижливо триех.
Мислех и се молех за мъгла -
да смекчи, да кротне, да укрие.

. . .

Уморено думите отмяташ
и се рони пепел от цигара.
Гласове издигат в тишината
сиви, необмислени пожари.

Сънища от думи похабени,
ябълки - обелки и окраски.
Може би тревата е червена,
миг преди с език да я задраскаш.

. . .

Ти търсиш новата си роля
след роклята и след леглото,
след пръстенчето ти от злато,
което цяла те изпива.
Сега от тях ще те измоля.
Ти усмихни ми се, защото
очите ти са като блато
и водни лилии преливат.

. . .

Защото имам кон,
от всеки страх умея да избягам.
По пешеходните пътеки,
по сенките и светлините,
по моста стъпва.
Аз съм звънче на тънката юзда.
Големият оранжев кон
танцува.

. . .

Остани там, където отиваш.
След това отиди другаде.
Кроткото завръщане ме разсмива.
Най-добре е да се загубеш.

Откъсни цвете, посей копрева.
Яж от хляба на пеперудите.
Целуни питомното, целуни дивото.
Не прави нищо трудно.

Не връщай дългове е лъжи само
стискай палци и някак ще ти потръгне.
Отложи момента да станеш камък
във морето от кръгове.

. . .

Пожелания те стигат
и изскакат от съня ти.
Като формичка от пясък
те закрепят и създават.
Ти неловко се надигаш,
гледаш образа си мътен
дума, за която някой
след това е съжалявал.

. . .

Летните обувки на дъжда
още се търкалят на тавана.
Те тежат от прах и светлина,
но на мене може да ми станат.

Ще обходя нечия душа,
ще изтичам по въжето с дрехи.
И един човек ще натъжа,
а на друг ще донеса утеха.

И ако дъждът ми стане гост,
ще се вмъква тайно през комина.
Ако му харесва да е бос -
ще ми кимне и ще ме отмине.