Стихосбирка Прози в края на века

        Десислава Неделчева

        ПРОЗИ В КРАЯ НА ВЕКА

БДЕНИЕТО

ХХХ

Наясно съм че няма бъдеще
за тези сюжети
не защото не ме безпокоят
не защото не ги зачитам
не защото самите нямат нужда
не защото луната се е отказала
дърветата не пъдят кълвачите
а ще бъдат изядени птиците
не са заминавали въобще никъде
най-малкото на юг
и това небе не се е трогнало

Тези сюжети са безсмислени

няма да спечелят пръстче време
няма да спечелят пукната пара
няма да научат никого на нищо
няма да научат нищото на никого
няма да се противопоставят на мира
въобще няма да се сетят за войната
няма да ми провърви казвам ви
Тези сюжети са така безкрайни
че може да се пръснат без следа
от невнимание и безотговорност
Тези сюжети не струват погледа ви
те са безогледно сурови и глупави
Няма никакво място за тях
а този дрешник е вмирисан до край
С една дума те нямат бъдеще
защото и минало нямат
а това настояще не е достатъчно
Наясно съм не ми говорете
не за друго а защото
тези сюжети са за изхвърляне
а няма къде
Ще ви кажа те нямат работа тук
защото навсякъде ги познават
и полицията разнася снимките
до ден днешен
Аз няма да се занимавам повече
с тях но и ти недей
О недей моля те
Не знаеш ли
че тези сюжети нямат бъдеще
а пък минало въобще нямат

Дърво I

Пред прозореца има дърво
за наблюдение. Не минава дете
без да погледне отдолу дървото,
тези деца не са ли виждали дърво ?
Може пък от него да зависи.
Градът все пак е доста тесен,
ако не излезеш от него
трябва всяко нещо да оглеждаш,
защото погледите се събират
и се трупа опит.
Трябва внимателно да се оглежда
всяко перце, всеки милиметър,
по тротоарите, за късмети
по оградите, за уроки и
магии по дворовите, някой
нокът с перушина и паяжина.
Човекът е нащрек за съдбата си,
трябва да гарантира всеки поглед,
а крачките да забавя постоянно,
за да не отиде прекалено далеч,
извън очертанията на магистралата,
извън цялата галантерия,
извън ибришимите и макарите,
въобще колкото по-близо стои
до дървото, толкова повече неща
зависят от него.
Най-вече децата да се оглеждат.
Те предварително си плащат
за времето, щетите и бедствията.
Оглеждай клоните и ще забележиш
щъркела, който те е донесъл
и всичко друго, което няма
отношение към теб.
Дървото пред моя прозорец
направо се е повредило от гледане
и вчера децата му казаха,
че все някой ден ще стане късно.

Дърво II

Сред плочника гори стъбло,
вретеното гори, усуква се дървото
и предизвиква гледка. Виж
няколко излизат из къщята,
застават в кръг, ще се опарят.
Как ще разправят… Обаче всеки миг
събитието се променя, така че хората
недоумяват засрамени един от друг.
Надолу се забива кол горещ
и продължава да боде земята
навътре, а там – червено много,
пещери в самата дължина
/ земята там добре е скрита! /.
Навеждат се чиляците, умират
от ненавист, все по-надолу,
краката първо замирисват,
после димът пълзи в крачолите.
Това не може ни да се разкаже!,
но приковава, земята ги иронизира
на площада точно, във дървото скромно.
Да не можеш да помръднеш от площада
за малко до софрата – да ти стане ясно.
Решиха после тези да си тръгват,
то киното ще продължава сто години.
Какво ти кино, в магазина
събитието не трябва нищо да ни струва,
защото няма повече от него.
И само някакви какви не знам
разяждат втасалите мортадели
на историческите намерения.

Сантиментално

Мисията се лиши от своето начало
не иска тя да почва защото идва лято
а значи яснота и жар до късно
Мисията ще се лиши от своя край
може би от зима също се въздържа
Няма точно време за да действа
всяко време тъне в неудобство
покрито с пясък локви и чадъри
По всяко време всъщност все едно
не носи неудобство защото няма страх
от нищо тази мисия не се страхува
не се засяга от студа и виното
а само малко се влияе от излишество
За мисията всяко място както времето
ще бъде подходящо даже никак
Едно и съща ще е всяка крайност
конци не се продават вече и не знаем
дали началото и края не са свързани
като че нищичко не е било
Защото мисията няма да се провали
не съществува вече никакъв провал
успехи само без значение на подвиг
Държавите затънали в разходки
обувки меки и чорапи сносни
Къде е тяхната любима пръст
и тяхната незаменима сянка
Дъждът вали докрая на чадъра
да бях го взела на излизане поне

Аподия*

Късно е тепърва да забогатявам,
лесно е да ми е все едно като сега,
защото нямам никакви възможности.
Но нямам също и идеи.
Тогава Рибижаби излезе от водата
и тайничко ми препоръча да пея си:
“ Аз не ща богатство ей така,
какво ли ще му сторя пък,
а то на мене – нищо.”
Значи късно е да проявявам радост
от утрешните си отличия, дори и
да обичам, мъже ще ми се губят,
така ли ще посрещам двадесет
и първия си,
една набъбнала от щастие кокошка
и гъска, и добра жена. Нищичко
не предпочитам, но трябва да поканя
всички тези хора, да нагостя,
а после да ги разположа мъдро
на равни разстояния един от друг
със достъп до всеки и до мен,
един до тях в какво не би повярвал,
когато се нуждаел тъкмо
от незначителен макар успех.
Сега обаче аз загубвам преждевреминно,
преди основната сполука. Страната ми
се натоварва със допотопни украшения,
а днес съм уязвима по природа.

        *Вродена липса на крака

ХХХ

Въпросът за бита е днес
възможен, защото другият въпрос
е невъзможен, а той е също друг,
така наблизо по отношение на мен.
На двадесет и три
съм може би, а може би
отдавна съм била, докато вие
сега сте си на толкова
и как ви се живее.

Седяща жена върху Пикасо

Седнала бодро, заспала,
идва у мен, аз съм сънят
и се радвам. Рибя опашка
току се подава. Как
да предвидя обаче жената
с ветрилото в процепа
на краката. Съвсем на завет
беседваме, Кое по-точно
се застоява у мен. Гола
в пейзажа и през дървото
стъписана. Гол зад картината
все по-смален гордо
дишам. Никой не шава.
Жената в съня трепетно
уголемява и капката иска
/на кого се надявам/.
Ставам. Другото ляга,
лъсва цвета, през деня
аз съм отчаян/а/.

Безсъници

    “не идвай чак при мен”
    Яворов

На седемнадесет внезапно Марина бе видяна
цялото и тяло даже вътре захарната жлъчка
душицата на тънка кинолента гледана в “Палас”
А всъщност майка и която скоро бе умряла
започна първа после всички мъртви чичовци
се изредиха на седемнадесет едва Марина
подлъга тялото си цялата природа гледаше
отворени очите на Марина но тя не вижда нищо
а те през тях я виждат как се златокъдри вечер
Аз виждам просяци кашони на връвчици стегнали
които се изреждат в къщата на Яворов намигат
за да забравя да ги видя и те да ме забравят
Марина ме намери някой ден когато скришом каза
че виждала насън как майка и я ослепява бавно
тя иска да не виждам моля ти се плаче чака
през очите ми да разузнава как ходя по земята
оттам да влиза погледа и светлината като кука
да измъква само кой поиска Марина за домашен
жироскоп на седемнадесет аз нямам воля за очи
не виждам как порозовявам нито че сама и аз
отивам там при мама запътила съм се така че
пътят в мен се е запътила да премине като мъж
да провери най-после пътническата си дажба
но ти не идвай при мен а остани на прага
за да ме гледаш постоянно да не гледам туй
което става тук за да не гледам мамо

Поглъщане на Откровението

Ох как го искам но как го мога
едно едничко само да го пипна
да го накарам окончателно
да се откаже от другите неща
и да го почна на етапи
да стане мое толкова навътре
че преспокойно да си го убия
да не почувствам нищо относително
а само сто на сто тържествено
и да си бъде живо за да мога
когато аз реша да го завърша
с тънка ивичка бордюр копринен
сатенено отгоре и отдолу нищичко
предупредително завинаги
да се навърта все полущастливо
за да довърша някой ден
да гарантира постепенни трудности
накрая най-големи да е сладко
удоволствието да не се отказва
да настоява отдалеч но сигурно
да сме заслужили отдавна
да е повикано от себе си
с две ръце едната да е моя
когато прекратим да е обречено
поне едно да ми е сигурно
макар че то придиря най-последователно
защото краят винаги ми е убягвал
и ако може преди мен да гледам
да видя да не се съмнявам че
дори след моята бравурна смърт
един единствен край ще има

БДЕНИЕТО II

ХХХ

Жената отсреща, тази луда на перваза,
все по нощница, все по-гола,
е изчезнала от прозореца.
Какво ли прави във вътрешността
на къщата, в пагубното действие
на коридорите и мивките.
Не и е мястото навътре,
нека да я виждам непрекъснато,
какво ли прави сред канчетата
и варта, сред гребенчето и каналите.
Нека да стои на прозореца,
да учи английски от децата,
да следи как простирам прането,
да бъде накрак по всяко време,
защото ще изпусне нещо,
все нещо ще и се размине
и тогава какво ще прави
със себе си,
тогава да не вземе да изчезне
навътре или още по-зле –
все по навътре
към непознати мебели и дрехи.
Жената трябва да се задоволи
с този прозорец без перде,
защото се тревожа за нея,
а това е страшно продължително,
не става дума за мен, който и да е
трябва непрекъснато да я вижда.

Риба във вътрешния двор

Излезе на двора да чисти рибата,
едра просякиня я изненада:
- Дай ми рибата, добра жено,
тя въобще не ти трябва,
пък и почват студовете,
ледът е сковал пазара,
в кърпата ще я увия,
нали риба е това? Нали риба
се канеше да сготвиш,
направи сос и добре издебни
люспите преди да ти се лепнат.
Прилича на огромна скарида
рибата, за шаран мечтаех,
но както решиш. Такава бяла.
- Аз почти обработих рибата,
защо ни ми дотърча преди малко,
но как е тъй бяла наистина
не знам, сигурно е отражение.
Ох, защо сега си се сетила,
я си отивай без рибата,
направи го заради мен,
приятелко такава, прелъстителко,
помогни ми да я сваря.
- Но днес съм съвсем принудена,
докато пежах, сама останах,
момичето се спомина рано,
търся риба, но и слугиня,
ела съвместно с бялата риба,
дай да прегледам тялото и,
хрилете извадени, по очите личи
какво е добавено. Надвечер
ще ни бъде добре и полуизядена
ще е само рибата. Дано
да я изненадаме.

Рицар, смърт и дявол

Рицарят смъртта ми ще убие
а дяволът не е така опасен
засега
да го излъжа ще се постарая
но трябва да ме понаучи как
Рицарят със сигурност ще ме
предпази от смъртта и другите
защо е рицар ако няма дама
защо е рицар ако няма смърт
и следователно за мен остава
дяволът за да се справя ако
езикът ми е здрав ще мога ли
със него естествено да го убия
ако разказвам убедително
поне да се откажа е възможно
ако не трябва за определено време
да получа с думите и ако
дяволът си няма друга работа
Рицарят смъртта и той
Дяволът смъртта и той
както другите и тя
трябва да съм някъде все пак
но хич не мога да се сетя
не съм в мъжете не прилича
но никога не бих се съгласила
че другаде съм тоест в нея
а двамата намериха се в мен
и ето има ме но винаги ли
сме така съединени ако
се пусна изведнъж направо
в нейната уста ще литна
На кого най-сигурно да налетя
За края мисъл ме успокоява
обаче нямам време никакво
за този край и не принадлежа
на края няма си пролука
единствената е у мен
най-добре да остарея
под дървото
на сянка ако не на слънце

Човекът Гараж

Сутрин я изважда и да се напряга почва:
къде по-розова е моя, къде по-плътна
до червена. О, как не се е променила
и как през изминал ден останала
е тук, достатъчно е мястото, ще и предложа
да си кажем ясно, а не така неузнаваемо,
поне да и разбирах нещо, кой ще напише
шофьорска книжка да мога с автограф да я
установя, да я подложа, да не и позволя
никакво такова пазаруване – масажи, маски,
пък всеки мускул си работи правилно и ти
като и свикнеш, ще я отказваш, не хапва
той по време на обяда и не си почива,
не се и застоява, обикаля смътно и се пита
какво не и угодил, но се разубеждава.
Следобед детето се завръща от градината,
където се разхождало с едни изпуснати
деца, но няма теб да те оставя да ти е
все едно, ще се старая да постъпвам
умерено и пълноценно, може по-надолу
малко да се развълнувам, важното е че
се грижа и това ме ободрява, ще прескочи
до мазето вечер лазешком, но изобщо бърза
за най-важното: когато сумракът настъпи
сигурно и никой вече няма власт, тогава
влиза в нея,
не разговаря и не се озърта,
а съсредоточено анализира, провокира
себе си с уместни забележки все почтено,
без да я забравя се интересува, може би
заспива, на така обнадеждаващо за утре,
че сънят му идва, после си отива.

Белогвардейци

В петък, пазарен ден, не се забелязва:
потомци на белогвардейци живеят унесено.
Всяка неделя ремонтират къщата руски модел,
изваждат да ги напече слънцето, копаят двора,
в понеделник отново е скрито, приключили,
само малките момиченца ако метат, кокошките
продължават да ровят, ще ги запрат.
Така въздържани, нищо чудно да прекопават
собствените си родители, някаква лятна кухня
наклонена и чешмата на двора, чевръсто перат.
Нищо не е сигурно и съвсем рядко подстригват
живия плет, а утре е неделя, ще замажем,
ще умножим салончетата и антрето ще закърпим,
всяка неделя показват как приключват,
затварят се и живеят напълно нормално.
Две стаи една срещу друга, таванче отгоре
за риболовните инструменти на загиналите.
Заключват след всеки поглед на пощаджията,
как прибрано живеят, някак обмислено,
дърва им носят, пясък наливат до вратата,
те прибират бързо, що за организация,
така системно копаят двора и аз гледам.
Децата на училище уж ходят, но не пускат
никого вътре, какво да си мисли човек външно.
Смятам да ги издам, това си е тяхна работа,
кой прави така посред бял ден да се съмнява
в собственото си тяло, в местопребиваването,
аз държа на този град, проверявайте нощем.

Dum spiro, spero*

Дали някой си тежко болен
е настанен в стаята.
Чувам учестено дишане,
но от къде излиза:
човекът витае наоколо,
нивидим е за мен ,
но знам – болен е.
Все повече диша
и по-често ме принуждава
да се бавя.
Опитвам се да чета,
но той диша прибързано.
Опитвам да се занимавам
с друго, но той спи
и не ме оставя.
Опитвам сега да се разсея,
но пак се вслушвам.
Пускам радиото и чувам,
че се чува.
Опитвам се да напусна стаята
и се отдалечавам,
но докато се върна
едва ли ще умре.
Безсмислено ми се вижда
да го чакам/да си тръгне,
все някой ще остане жив,
но поне както спи
да се измъкна.
Обаче парите на съня
са ме замаяли
и трудно се движа.
Ще остане единствен свидетел
на този сън, мисля си.
През това време
човекът се събужда
и търси близките си.
Всички те идват.
Настава страшна бъркотия:
и те не го виждат,
но знаят – трябва да е тук,
сигурно се е скрил.

        * Докато дишам, надявам се.

Болната на легло

Тя вече стана на себе си стани и ходи
няма крака застигаме я и ръце обикаляме
блока насърчаваме съседите по стълбите
вътре леля на леглото си знае работата
си знае смъртта и подсказва но я държи
при нас прибира и ръцете без да ги смесва
краката не стъпват на бавят не бавят
вътре леля да и дадем вкуса на живота
още веднъж равно като нещо незлобливо
да не е равнодушна че все някой остава
докато чакаме смъртта въобще не искаме
да си вземе от нищо така се е натруфила
но и вярваме взела ни е вярата и нея
ако тя дойде и хапне ще ни каже тихо
защо съм ви тази смърт е добре запълнена
и нямайте вече вяра аз съм вместо нея.

Господарката на вълните

Един от този свят със свойто нещо
морето прецапа донякъде с обич
не си беше представял никакъв край
как ще умра как ли ще умра докато
жена му дойде много от вълните
о-о как да го оставиш в най-лошото
той щипна две дюнички потърка
и ококори страшното отмина ей
и се наредило така че дюничките
се влияят само от промените на вятъра
красивата повлече крак и се гмурна
чисто и просто оттам дойде и се върна
той уморен но не си е представял
как най-страшното ли отмина
Но така незабавно успешно след нея
хукнаха трите им деца къщичката
кучето градинката лозето скалите
тръгнаха гората и брегът се сви
остана сам полека да не падне
в морето се яви и без да се оправи
умря потънали му всичките гемии
за края се остави а онзи предстои
и както предстои тъй взе да се представя

Семейство 1996

Бабата и дядото задоволително от месарницата
упуваха денонощно дреболии с пенсиите
Тенджерите съвсем заети и в кухнята
вреше и разпенваше морето към двора
Синовете смели моряци затова свикнаха
всяка неделя помагаха за прането
На масата пълно с граждани без малко
но всъщност те семейно в уговорен час
двамата ядяха после тиквените семки
От диабета лишаваха сладкарниците бегло
в едата стая беше топло така приятно
кой се сеща за омазнените брави нощем
По Коледа те задължително ми подаряваха
дълбок запас от евтиното време
играчка няколко кокошки и един петел
пластмасови върху платформа кълвяха
неуморно обвързани с конци събрани в топче
И много си играех особено в началото
кълвяха непрекъснато и хич не им се чудех
Бабата един ден без да иска пак по Коледа
се заключила в студена стая и я дострашало
не смогнала да се измъкне подобаващо
дядото за пенсията по необходимост чакал
а тя приключвала а бързала за филма
сто и осемнайсти епизод и още нищо
изтичали последните минути дядото
получил право да се върне как семейно
защото той без нея пак ще се живее
Но много скоро кокошките били подложени
на трепанация след туй петлите на оня свят
дано не дават постно обхванали ги паника
решили после да си сготвят нещо вкусно
за по пътя непременно да посрещнат
заедно последните трохи и всичко хубаво

КРАЯТ НА СТРАШНИЯ СЪД

Ателие за шапки

Театърът на празното пространство
в Сиатъл не дава вече представления
а шапки и без изкуството да изкривява
действителните форми на живота
ще оправи а така е рано за това
кой ще вземе да дойде да купува
тези измишльотини и да се двоуми
по-смел е в къщи гражданинът
да му се не види и прането
но някоя шапка фантазе не е
задължително вече на улиците
трябва да се запълва да се прихващат
косите около костите китките
кой ще рови саксиите по терасите
тъкмо сега дали спи някой
но пък не е излишно да се открадне
малко време за спомен да се купи
шапка всичко е налице няма на глава
така нищо няма отгоре да успокоява
Пазарът е изнесен концерт посред
наредено наредено всичко е там
и го виждам не само а го има
Плачевен срок запълнен удължен
завинаги какво да им се радвам
на идеологиите страната няма нужда
все някой ден любимия ще питаш
коя е шапката най-добре ли ми стои
най-добре най-много нещо странично
все ще изберем шапка за височина
от естетическа гледна точка
всички хора с шапки как тъй рано
се приготвят а трябва и шапка
да срагат да завършват шапки
шапки на лице а няма кой
да излезе на глава с тях

Употреба на разстояние

I Нимрод
Потомъкът на Хам не е между мажете вече –
тълпата сгафи долу и отгоре божи гръм притисна
единствения як градеж. Принуден е Нимрод
да броди в търсене на собствената си държава,
да не познава дивеча: белите кози по върховете
смучат кротко чуждите поляни и им се услажда.
Дървото на Нимруд е спечено и покосено – няма
да се събере отново рухналата да е къща не е
къща
и така ще тича клетникът презрян да гони
дивото.

II Полифем
Нимрод във пещерата на циклопа се отби и
там остана във услуга, отдаде се прилично,
отвсякъде той заличи и цопна в мозъка на
Полифем.
Един ден сам вместо Телем за обед под езика
подпъхна предсказание, в което Одисей умишлено
ще претършува пещерата и окото ще отмъкне.
А то единствено око! Да вземе Полифем защото
във Галатея да се влюби. И той отвърна гневно:
“ Окото ми е закъсняло, със нея вече е заето.
Езикът също е претъпкан, няма междина
свободна,
не мога да го сместя Одисей, ще пея отсега
нататък.” На планината разположи мощи и
засвири
/ Пусен го дебна цяла сутрин, за да го рисува/.
Дали окото на езика е така заето и препълнено
или езикът на окото смяташе за недостатъчен.
Нимрод заплака ослепен в циклопа жално когато
Полифем завари Галатея с друг, а Одисей изпи
чрез христос пълното око на Полифем. Осиротяха
двамата безгласно късно снощи без видимост
си глътнаха езика, а нямаха си за утеха кротка
майчица. Един отдавна се надяваше на зрение
и те при него начаса и вкупом се явиха.

III Орион
Артемида цяла нощ се упражнява и улучи май
смазания в скърби пътник Орион слепеца,
който хич не се надява на жените, но
природно заем щял да получава и зората
днес в слънчеви лъчи му подарява зрението.
На изток търпеливо срещу слънцето изплезени
Нимрод зад Полифен на раменете Орионови
един във друг полезни колкото припряни
прогледнаха внезапно и тъкмо да го споделят
извикаха по спешност Орион когато Артемида
реши да го превърне във съзвездие, а значи
тримата. Езикът не е бил така хаплив, но вече
по краищата само ще седи безмълвно отегчен,
убит в средата докосва Одисей, но сякаш Никой
и после се изплъзва вкопчен в периферията
на Овена. На върволицата след Нимрод с хиляди
държат опашките си, мозъците, процепите мудни
/надяват се порочно на другите във себе си/,
съседите стърчат – отдавна са клонирани и
шиповете, туморите, приближаването пречат,
разпитват и злословят – ужасно си вредят –
тогава вземат всяка невъзможна дупчица
за истинско око – спасение чрез разстояние.

Мъжка баня

Къщите в покрайнините попарата си сърбат
без мъжете под парата повикани специално
да търсят струпани най-подходящото си тяло
Да не остане нещо някъде сред някъде
незабелязано
и изведнъж да им изкочи с писък и гърлата
да подпре че краят и се вижда на банята
и страстите
кого да изберем за края да присъства
и оглежда
с внимание и почит мъжете са умислени
отдавна трябваше да бъдем свършили
и думата за всяко нещо да е всъщност
сбогом
Да бръкнем във телата и от топлата
позиция
да преценим къде е този промеждутък
от който празното изтича и дълбае вътре
Кое да заменим с надежда за спасение
и за кого да го направим да изглежда
по-естествено
Който и да се намери във края всеки рови
истинският продължава да ни бъде спомен
пак ще настоява до късно да говори даже
да подозира другите че те са и че знаят
Мъжете се размиват в банята и дебнат
услужливо
петънцата на съседа по корема
точиците жълти
как полазват по водата и навън преливат
вътре пак е вън телата са подвижни

Употреба на разстоянието II

Кошмарче детско разхождаше наум разните
си работи ужасни, а другите деца добри
във своите легла се забавляваха, милееха,
докато аз бледнеех. По едно и също време
сънувах как ми идва прекаленото –
не нулата вървеше към другите числа,
но не и те да бяха в ход към нея.
Сънувах с отворени очи, бълнувах ли
кръг в кръг – нулата връхлита челно –
точица, която постепенно се уголемява
или огромен Дядо-дявол срещу мен
изчезваше във все по-малки кръгчета.
Пулсиращата буца ме желаеше и как
лакомо, уверено и беззащитна във съня
претрупвах се от страх, задъхвах се,
нещата идваха тъй нагло върху мен,
притискаха живота ми да го разпръснат
или дано го съберат, че да го стрият
и пак да го разпръснат изобщо все
до /пух и/ прах докарваха нещата.
Такова преживяване ме чакаше насън,
но и наяве, защото имах си представа,
кръговете страшни ме заплашваха
на двете им места – сънувах там или
пък помнех тук.Въоще да няма отказ
от живота. Така се случи изведнъж, че
след двадесет години родината ми
се обиди и подходи към стария кошмар.
Родината е кратичка история съвсем
премерена, уподобена на хиляди
различия. Големите родини се крият
в малките: онези във средата, а моята
и някои други разположени към края
осигуряват на големите безкрайност.
Големите във кръг във малките,
които ги обграждат и ярко симулират
просто не безкрайност – нарастваща
безкрайност: големите са първи, а
малките нататък, понякога обратно –
малките повръщат, големите припадат
и цялата безкрайност сега се заличава,
отива тя навътре, водовъртежът гълта
живота ми в кошмара дано не бъде
първия,
че нява /вече/ да повтарям…

Безкрайна гравюра на дърво

1
Така ли е, убождане приятно,
да саблазняваш крехката шушулка,
да любопитстваш и за двата края,
така безцеремонно на вратата
полуобесен да висиш, подавайки
разлистения фалос от съмнения.
Аз бих ти дала, колкото да взема,
но колко ще е то в сравнение.
Да разполагаш с тяло адекватно
е от голяма, но ако пък
един безкрай и още повече един
те сполети навръх като сега…

2
Веднъж пътували кола, коне и хора,
но бурята излязла им насреща
и сянката ги разпознала, а дървото
вещо някак едро с много краища
почнало да се разцепва по средата,
да раздвоява рязко, да говори,
всички андрогини се спогледали,
/Адам във паниката се обръснал/
началникът им взел да съжалява,
днес ли тъкмо да избирам пола,
самото туй раздвижване дървото –
нагоре ли към райската градина
към корените на душата мека
или обратното към вратите адови
към тялото, обърнато в земята,
я по-добре все още да пътуваме
/иначе как ще се оставям на съдбата
отсега нататък/, макар че нямаме
охота, да продължим наужким,
все трябва да се изхитрим.
Осъмнали човеците допрени, отрудени,
заплашени – дървото им до гушите,
Апокалипсо в него е така ненужен,
бездушен вътре винаги възможен,
изпратен на безкрайно поведение,
когато се наложило отказал
да спре завинаги движението.

3
Откакто краят има своето начало
нуждае се от процеп и се удължава,
земята не вали докато времето
все още е небесно и дървото още
съединява разликата между края
на небето и края на историята.
Дървото като Цип се цепна и не бива
в средата да вися, но си наваксвам
да им се случи на животите ми
най-доброто за все по-кратки паузи.

Морското чудовище

1
Какво ще стане със морето,
щом грабне и последната девойка,
която при това се изненадва
върху гърба на хлъзгавата ципа –
не могат люспите да помнят
нищичко от тялото, което гледа
към града и затова не знае
накъде да гледа и няма никога
да се остави на морето:
последната отдавна е последна
и утре първата щ бъде отпечатък
на тялото за бързо реагиране,
което винаги ще те отблъсква.
Какво разнообразие просташко
със тези кражби всяка събота,
телата на жените в твоите
повръщат и нахалос значи
си ги взел, хвърли тогава
всичката храна зад борда
и тя сама жена ще си намери.

2
Като деца със брат ми играехме на магазин
за зеленчуци и тук-таме за някой плод:
тревички всякакви иначе лапад, моркови,
пипер, бакла и тъй нататък…
Пристигаше със кошница в моя магазин
и вземаше салати. След малко аз
отивах в неговия и купувах същото,
за да си върна липсващата стока
и за да мога после пак да си я върна,
така, когато той подбираше
аз вече правех сметките и знаех
какво и аз със вкус ще подбера.

3
Какво ще стане с горката Тиамат
/блести като на мед гравюра,
но пък медта като дърво изгнило е/,
разхвърля дрехи и мъже несръчно
и идва да си отмъщава, но няма
кой особено да се страхува
и кой да я нападне мъжки. Рахав
с разпран ръкав настъпва, но няма
никой притеснен. Съвсем накрая
пристига последната, но сигурна
драперия на Леопарда – самият ужас
страшний Лев – Левиатан коварен
със кучешки усмивки на шест глави,
дванадесет крака в коруба костенурча,
но няма го Ахил за костенурката,
но няма го Тезей за Минотавъра,
но няма Никой барем Полифем…,
че да ударим кьоравото и сакатото:
Харибда да ни плюе,
а Сцила да ни цвили.
Машината обаче трябва да се стегне,
нуждаем се от жертви нищо че наужким,
някой да ни крадне нещичко и после
хитро да си го възвърнем в десерт
най-крехък от манията за преследване.
Защото как човек да се опази, когато
той направо си отива, чудовището
бяга подир него /това е смисълът му
на живота/ - да хапне, че да го изплюе
да има и за другите в морето.
Ти можеш ли да извлечеш със въдицата
крокодила? И тогава Левиатана наш
напада – ни копие, ни сулица,
ни остра сабя ни спасява. Спасяват ни
обаче двойните му челюсти, че минеш ли
оттам – се раздвояваш – навлизаш
все по-навътре и излизаш все по-навън –
в стомаха влизаш, за да те повърне.
Чудовището мисли ни доброто докато ние
сме заети с търговска дейност само.
Не е достатъчно кръвта да ни опари –
понеже искаме да я желаем, на прах
да я прахосаме, вода да я налеем,
морето да подгизне и звярът да излезе.

Към преводачите

Може да го направите: останете по местата,
нека да ви видя каквито сте най-непознати
и за това най-сигурни. Край вашето прозорче
съм по този начин отделена и не че аз,
но пък не бива ли въобще накрая някоя жена
да ви остане - един звук в повече за бъдещата
разлика нищожна. Че зная бдите свойски
световно в недоумение и различно подмятане.
Мога ли благодарение любим да имам,
все трябва да го видя даже късничко, а той
потаен и не иска, а чакам аз. Забулен, дебнещ,
непривичен носи скрито жито, мишленце пробило
дупчица и моля те да го сваря, да си простим,
не може. Защо не се превърна в истинска любима
да чака да й дойдеш вечно. Не съм напълно
същата, която да не бъде с теб, докато ти си с нея.
О как оригиналът да стане моя истинска любов
неуловима. Чакам цели дни годините, не идвай
един по един - няма пред кого да се познаем,
свидетелите тъй са образовани, без пълномощно,
почти са несъгласни с което с теб се каним...
По необходимост трябва да бъде повече от един,
да се приготвя да отхвърлям, да излязат други
бедните ми намерения и плахата намеса
на крайчеца на туй дело. Да дойда ли при теб,
когато в същи миг си тръгваш обобщено
/в/ коя да е поема коя да е поема.

Иди - ела
или Отърваване от края

1
В нощта на тяхното вбесяващо надпяване
видях във бункера на градското стрелбище
черните хористки в полукръг наведени
да пеят моя глас и да гълтат постепенно
и както са вталени реших да ги разлистя
прибавях под полите всяка следваща докато
с последната отпаднахме взаимно лично
Не сварих да се скрия от техния им край
Защото ако дойдеш ти ще бъде също нашия

2
Ти казваш му ела той пак ела
Ти казваш му иди той пак иди
Тогава спряха воденичните им камъни ела
остана между мен и тях и всяка поотделно
ела случайно закачено даже без никакво иди
но как ела не е наблизо никой съвсем сама
вземи го и ела и ако щеш когото вземеш този
тойняма да ти каже иди момиче после си ела
Черните хористки подредени стената сякаш
на последните вратички затворено и входът
е от другата страна тук не е информация
от малки кръгли тухлички не се разплита
плетката иди-ела стената на последните
кошмари които тялото ми и гласа съставят
колкото по-силни сме били тогава толкова
към края по е построена стената на времето
а пък навремето като строихме ние иди
че свястна работа върши сега и пак ела

Гром

Изскочи Рибижаби и уместно цяла сутрин
декламира преглед на печата и не се обръщай
каза за да ме догледаш че Громът иде вечен
погромът никъде го няма да внимавам
но аз не взех за смисъл казаното благосклонно
и се обърнах начаса да видя последици ли има
или пък може нещо извънредно а каза Рибижаби
аз Рибижаби съм едно добро красиво и послушно
ти отново ме видя не се обръщай вече
недей ме безпокой защо ли не довърши
помислих нещо лошо от болестите му се случи
да навестя обърнах поглед пак си беше там
кротуваше горкото и сподели внезапно
колко ли си важна щом още тук стоя си
не се обръщай няма да сгреша позорно
и после се почеса но шум и не издаде
къде прехвръкна туй сладко Рибижаби
защо ли се почеса на думата пъпчива
то нищо не намеква намеква че съм мила
да му благодаря си казах задето все го няма
обърнах се и ето самичко си стоеше
до изворче познато четеше вестник странен
защо обърна се човешко естество кога ли
ще пренебрегнеш смъртта си както трябва
за края се оглеждаш но краят ти отива нежно
не се обръщай казва аз няма да замина
тук ще си почивам, но може Гром да мине
не му отпускай края Апокалипсо верен
но аз пък ще помоля Калипсо да отпусне
пусни ми го Калипсо ника да си тръгне
не ни е враг а Рибижаби мънка главата
не обръщай всички сенки бягат и никога погрома
няма да получиш а само гром без дръп
без още сто години без сто години