Стихосбирка Подкожен живот

Диян Ангелов

Диян Ангелов е лауреат на Националния младежки конкурс за поезия "Веселин Ханчев" - Стара Загора `98. Роден през 1973 г. във Варна, завършил дизайн, участва в национални и международни изложби. "Подкожен живот" е първата му стихосбирка. Авторът разглежда поезията като наука, занимаваща се с анатомията на духа. Поетът според него представлява своеобразен апарат за регистриране на съобщения: "Аз съм просто един съзнателен докладчик. Аз не измислям думи. Вярвам в тоталността на данните, получени при сондиране на човешкото подсъзнание."

Подкожен живот

* * *

Забелязан

Напредвам по стъпките на мъртви метеори

Каменно зърно пониква

През всичките годишни кръгове на езерната памет

Светулките изписват своя автограф

Неонов показалец в черепа на времето

Една приятелска ръка със засъхнала по нея кръв

Ме вика

Надписите по стените се повтарят

Пътуването почва отначало

never-wuzzer 1

Има хора шамандури на които можеш да отдъхнеш

                                                 от товара на годините

Проверени в изпитания невероятни

Те убиват бавно като старото вино

Има други и по-различни
Техните винаги чисти очи те държат вечно в опасност

- - - - - - -

Останал сам в полудневния пек по гръбнака ти спуща се

                                                             ледена струйка

Сякаш някаква дупка в гърдите ти зее през цялото време

А под брадичката впила е зъби вратовръзка незрима

Точно в този момент глутница вълци нападат някакъв мъж

                                                                  във Аляска

Един непознат но го чувстваш странно близък и по братски еднакъв

Понякога чудата вкаменелост се отронва от сърцето

Две оловни гребла с отражения сини се къпят в кръвта ти

Тя сега е далеч твойта любима запалва залезът усмивка която

Утре приливът ще изхвърли на брега със другите отпадъци

Нещо далечно просветва в мъглата като монета

                                                      през продупчен джоб

И ти гледаш как отива си денят с насмешка

Тъй отива си една епоха цяла размахала черни крила

И пак са чудесата седем на света и пак е нереална светлината

Като в сън разни знаци край тебе прелитат

И не тъй високо богове с очи нажежени до синьо

Посочват ти курса в мрака

Би казал че една ръка коварна скрива за очите грозотата

В името на любовта залепнала по дланите

В името на тази стара снимка от стената

В името на първите възторзи от поетите

В името на още непознат език напомнящ шаващо кълбо

                                                              от нови звуци

В името на толкова неща които ще останат неразкрити

Ето те отново си поел по циферблата грапав на живота

Вървиш през нощите и денем

Продължаваш без да губиш миг

В Париж сред озверялата тълпа с отсъстващ поглед

Виена Прага Лайпциг и Неапол

Амстердам с живителната влага

Ванкувър Ню Йорк и т.н.

Ала дълбоко в себе си някъде другаде пуснал си котва

Извън презрените възможности за щастие

Напук на Галилей и всички произволни припеви

Няма нищо по тъжно от тази кръгла земя

Накрая уморен да преследваш мечтата си пуста

С хъс прекален подобно комета

Прекосил си живота си без остатък

1 Човек, който нищо не е постигнал, неуспял човек

                  * * *

Животът е един добре скроен костюм който се налага

Да носиш непрекъснато понеже

Слепите ръце на акушерката са те проверили на излизане

- - - - - -

Аз редник Яневосък желая да ви уморя от смях

В чакалнята на новата ви памет

На неколкостотин метра под земята

В началото където краят свършва тук

За тези които ще отидат в ада

Здравейте останете си със здраве

Остават двайсет и пет минути до прожекцията

Сега те виждам ясно след смъртта ми

Въпреки омразата пулсът е нормален

За да ме увери че всичко е наред

Погълнати от други задължения

Забравихте

Онова ужасно предсказание

Толкова по-зле за вас

Защото не вярвате в приказки

И децата целувате нощем на пръсти

Макар че това вече няма значение

Те са Мъртви Любима

Мечтите им никога няма да пуснат брада

Затворници на времето в сополите от звезден прах на

                                                          падаща звезда

Бързо намислете си едно желание

Циганките не обичат да им се отказва

Смахнати градински рози

Излишно е

Разумни домакини поръсват с нафталин гнева ми

Бастунът в коридора получава ерекция

Значи този бастун не е направен от дърво

Светът е пълен с неразбрани гении

А лебедите искат да ми се харесат

Не съм въоръжен

Покойниците си поемат плахо въздух и издишват Въздух

Една антена падна от небето

Не помня казах ли ти че те обичам

С едно око

 
НА   УЛИЦАТА

Някакъв смахнат ми махва за поздрав

С кафез на главата и невъзможни очи под редките мигли

За всеки случай отвръщам му

Тежък е моят юмрук оттогава

Той се усмихва приятелски

Изважда клечка кибрит от устата си

И в миг пред очите ми

Лумва пожар

Декорите сменят местата си

Един град непознат ме дърпа за стремето с шеметна скорост

Онзи избухва в смях

Който смущава родилките нощем

Сетне пробутва ми нещо за спомен

Преди да изчезне

Прошепва

"И ти си луд като мен"

Прогонване на натрапчиви мисли -

Натрупване на зъбен камък

Излез на пръсти от ритъма на Колективния Оргазъм,

изхвърли Разумния Товар, дето ни смазва,

зарази се с най-смъртоносната нежност,

нанижи въздишките на пеперудите с невинни детски ръце,

изплюй сърцата на неиздържалите,

угаси звездите, които те объркват,

реставрирай съня за Враждебния Космос,

спечели проклятието на човешката цивилизация,

избягай от закрилата на земното притегляне,

скрий се на сигурно място в корема на баба си

и не мърдай оттам...

ВСИЧКИ ВИЕ СТЕ ГЛУПАЦИ

от всякакви раси и пол от всички народи далечни по целия свят

и това е чудесно Кое?

Вече е късно

облечен като четка за зъби без да будя подозрения

преди малко изтърбуших портиера сякаш насън

виждам косите ти внимателно разпилени по асфалта кървав

гледката не могат да обхванат цялата очите ми  несъвършени

което не e вярно

вселената е дребничка на ръст мисля си за дървения  кон от детството

и твоето лице в онази бурна нощ понякога

се чува как пресичат мислите

бръснарски ножчета забивам в гънките на твоя мозък   анонимен

известно е че никой досега не е успял да зърне

драконът под стъпките на който казват сме родени

и тези фини пръски съдбата ми надиплена отнасят

на борсата печатат серийно фалшиви документи  в асансьора

усещам нечие присъствие

преследват ме не помня вече разни същества

                                             привидно безопасни тревоядни

повтарят името ми стиснатите мои челюсти

не бива да казвам дори едно "Ах" достатъчно е

да замъркат любовно вулканите стари

от гнева ми стократно по-силен на челото вени вибрират

подобно опашка на гущер издебнат в засада

на любовта ни белегът нося със себе си и скръбта ми по теб

Ниагара

в миг на невнимание

КРАЯТ

Безсмислен ритуал

Вежлив медик

Любители на мърша

Тършуващи без свян очи

Лица зад маски -

лъскави, безлични

Страхувам се

Умът ми се поти

* * *

Ето ме отново сред вас, мои приятели.

Гласовете ви идват тъй отдалече

по тази бяла нишка в средата на небето, издрано с нокти;

има една дупка, през която слънцето спуща косата си.

Дали не е перука?

Ако се вгледате по-добре в линиите на дланта ми,

ще откриете, че дълбоко са вписани там

премълчани момчешки копнежи, вкоравени от бръснене,

редом с тез на непозната очите, хазартно съгласни,

a кръвта ми кипи от възторг,

че ви има.

pin-up1

 
През процепите на чорапите на дамите

Всеки милиметър се разпуква и разтваря деколтето си

Пространството се свива в монета каквато няма никъде

Монета която някой непознат пуща в касичката - твоя пъп

Нейният звън пестеливо отмерва часа

Откакто те познавам

1 Снимка на красиво момиче

* * *

  ... като в приказка, в която ти ще си вълшебница

 
БАЛАСТЪТ  НА СЪРЦЕТО

                                                                          На Нея

Коляното присвито

Притиска цялата решителност която имах с нежна сила

И смелостта ми хлъзга се и плаши птиците

Чиито пера капят на зигзаг грациозно без да бързат тъй както

Аз бих желал да мога

На глезена изящната извивка да изследвам с устни

О свят населен с призраци които сам създадох

Опитвайки се да прогоня любовта подобно чайка

Унесено се носих толкоз дни сред океана синеок

Навярно няма брегове наоколо и ще ме погребат като пират

                                                                 с отворени очи

И твоят образ умножен във тях акулите ще мами

А едно време се присмивах на любовните истории

Следобедът заспал в прегръдката коралова издъхва

С едничък спомен скъп за мекотата на бедрата прелестен мираж

Отлюспен от съня мигът провлачва чехли

Две очи божествени

Надничат зад завесата на хоризонта

Ала какво е станало с дърветата

Не е за вярване

Къде изчезнаха луна и слънце и с тях сезоните

                         нощите и дните часовете хищните минути

Ударил е часът Не Любовта не е мъртва

Не ще учудят вече никого пожарните сирени

Пропуква се ледът под брадвата

Един потънал град ме разпознава сред своите предишни обитатели

Уви все по-неясни стават гарите по дланите

Като привидното спокойствие преди настъпването на смъртта

Като опашка на паун или като печат и подпис на свода небесен

Като ръце отгатнати в джобовете като бълбукащ ориентир

                                                                 (виж по-горе)

Всъщност няма нищо за разглеждане

Пропуснали са да пребоядисат ветропоказателя

Понесъл ритъма единен на телата във всичките посоки

                                                                  едновременно

В унисон със вената - бижу пулсираща на шията ти съвършена

Дъхът ти твоят смях щастлив и слюнката по устните

Помитайки от пътя си онези които се присъединяват с викове

                                                              В името на бога

Цената на небесните миазми зная

Изгубило е обаянието си безсмъртието

Много преди да спре да шуми рапанът в ухото

И твоят глас сега оттам ми отговаря ало

Обичам те

 
ВМЕСТО ИНДИГО ПОД ГЪРДИТЕ

Може би е късно да се вслушвам да чуя дъхa ти през паяжината на отсъствието. Тя отмина, без да се стопи на дъното на чашата като произволна нежност.

По стар обичай юнското слънце втечнява строгите устни и твоето стъпало пак разплисква мъжките ми сънища. Само човекът ли е мотивът за самотното изгнание на нощната лампа? Мисълта с лице на диво животно наднича през отворения прозорец, където ме очаквате вие с разширени ноздри и пръсти на спусъка. Не се знае кой ще раздава картите. Вече предвкусвам удоволствието от вклиняването на всеки един от златните зъби на хирургическия трион между бръчките на челото, при все че те не са достатъчно дълбоки за това, което предстои. Никъде не е записано колко ще царува Временното Щастие.

 Когато сълзите са истински, се виждат кратерите по повърхността, преувеличени от хорските слухове. Покъртителни находки без възраст и зла умисъл днес са покрити с асфалт - те нямат нищо общо с ужасната смърт на тази прокълната любов и потисканите викове от детството. Нужна ли е повече кал, за да отлепим втория пласт непроницаемост?

 
СЪРЦА  С  БОДЛИ

I

Ето го билото на обобщената любов, с очи във всеки един момент извърнати към нас под студените клепачи, неуязвима в същността си. Щом извърнеш глава, пейзажът се осейва с откровения, докъдето стига поглед, и толкова горди гърди затаяват безропотно дъх, за да попречат този диамант да бъде шлифован. Не бяхме ли ние също мъничко виновни за епизодичната безукорност, втъкана в хоризонта без никакво основание? И доколко може да се вярва на тълкуванията, обременени по необходимост от чудатости между страниците на една богато илюстрована История на подбудите? Тук всяка случайност е неизбежна последица, която опъва въже на една ръка разстояние над пренаселената духовност, за да премине поезията. След мен! Този маршрут до най-малки подробности е картографиран в съновниците на други наречия, отчасти или напълно запазени. За да компенсира неохотното чувство, съществува опасност безмълвието да надделее и започне да се задълбочава през целия път. Впрочем с лекота преодоляхме измамната ескизност на местните поверия и баналните повторения на природните бедствия. Без съмнение, изцяло подвластни на същото двойнствено чувство, изведнъж носачите се разбунтуваха без повод, после се разделихме, без да разменяме дума. Струва ли си човек да се катери отново и отново по евкалипта от преди Потопа, където непосрещнатите погледи увисват във въздуха; и до днес ръцете по навик продължават да се държат здраво за парапета на културите. Сигурно вече няма начин да се изличи знакът за равенство между разкаяние и жажда за мъст - същинско покръстване с късна дата. Едва направили крачка, нещо в нас все още продължи да упорства. Никога девицата не е била тъй непорочна и примамлива едновременно. Колкото повече напредваме, вродената ни любознателност общува с природата посредством дръжката на лопатата, чийто край се губи в пространството. В последния момент видяхме как закрива с ръка очите си - красавица с болезнена женственост. Сега ще  заплющят камшиците: светулки в нощта. По средата на химна земята затваря шепата си. В този час най-високите клони се прощават с мъха над устните. На фона на небето последните мостри упражняват насилие, пропорционално на стиховете на от-блъснат любовник. Толкова по-зле за нас, ако не успеем да  подчиним действителността на желанието на онази двойка деца с миниатюрни юмручета, чиито чела са белязани с най-тежката присъда. При липса на достоен съперник...

Неволните лъкатушения на не-заробващата сексуалност, гледани от птичи поглед, напомнят съвкупност от различни модни представи, близки по въздействие на вулкан, изригващ лебедов пух с безгранично упорство до пълното си изчерпване. Ce que femme vent, Dieu vent1. Тези вълнисти препратки съвсем не са безобидни, въпреки привидната си червивост; умело завоалирани, те са способни да изсмучат сърцето ти като електрическа крушка, която дискретно осветява произволен образ на любимата, материализиран от  екзалтираното обожание. О, метеори в корема на тайни жени! Ако е вярно, че плътта не изпитва угризения, не по-малко изхабяваща в световен мащаб е взаимната търпимост на две звена от огърлицата на всяка опитомена любов. Но нека замълчим. Всяко живо същество е достойно за презрение.

1 Ce que femme vent, Dieu vent. - Каквото пожелае жената, и господ го желае.

ПРОВОДНИК  НА БЕЗЛУНИЕ

Най-после коловозите се отърваха от напъпилата грамотност, която не можа да вземе завоя. Добре дошла, детинщина с необработена походка! Луничав оазис, обратно на часовниковата стрелка, и още тази златна треска, като по поръчка. Възможности, обърнати наопаки - минни полета за оформяне на ландшафта. Всичко тук напомня за контурите на градове, накамарени един връз друг - градове от спечена пръст, дето аз съм роден. Вижте как се вдига нивото! Буталото на двуутробната свирепост заличава дупките от нашите деца. Никой вече няма... Уви, подкожният тен е непромокаем. Отначало това бе само игра; трогателно нащърбена идеализация; сън, който става все по-млад - до дълбока старост. Вън от времето, отчайващо безоблачни са дните в една посока - като издърпана нишка подир ситния тръст на Гея, долитащ през прозореца откъм неокосмената страна на живота.

ТВОЯТ  ТРИУМФ

Оле! Събрал си цветята на нощта в шепата си и

си ги пуснал да отлетят, стискайки, поласкан, голата ръка

на Съдбата на поезията.