Стихосбирка Фотографии

Оля Стоянова

 
Оля Стоянова печели първа награда в Националния младежки конкурс за поезия “Веселин Ханчев” – Стара Загора ’99.
Родена е през 1977 година в София. Завършва Факултета по журналистика в СУ “Св. Климент Охридски” и продължава образованието си със специалност Културология. Печелила е награди за литература и журналистика. “Фотографии” е първата й стихосбирка. На книгата гледа като несбъднала се фотоизложба и този факт въобще не я притеснява.

 
Фотографии
 

 
Слепецът

В този град

липсват типичните знаци

              за време -

няма часовници,

няма петли,

няма камбани -

нощта се спуска незабелязано.

Едва смогвам да я усетя.

Само токовете по площада

заглъхват по-бавно

броя -

    едно, две, три

              до дванайсет.

Десет часа е.

Почти го виждам.

“Бях самотен нощен скитник

и постоянен подпирач

              на кьошетата.”

    Дилън Томас

Силует

Тъмните улици -

като светулка

              просякът

е пресрочил работното време -

протяга ръка и отброява -

обича ме,

не ме обича,

обича ме…

 
Той

Той сутрин буди гълъбите -

като на деца

им говори -

ставайте милички,

яжте,

летете,

че ще остареете -

ката мене ще станете

и само врабчетата

    ще ви навестяват…

 
Старец

Кръпката на палтото му

    е като врата

              към друг свят -

отваряш прозореца,

    скачаш

              и бягаш…

 
Тя

Баба ми

никога не е имала рицари.

Имала е търпение -

за децата,

за хляба,

за къщата,

за принца,

който всяка вечер

си е събувал калеврите пред прага -

губел е благородническия си характер,

а тя се е чувствала

като принцеса.

 
Гледачката на ръка

Бабичко,

бръчките са ти много,

ръцете са ти много,

очите ти всичко виждат,

устата ти много говорят -

не че не ти вярвам -

              вярвам ти

              вярвам ти -

но като вятър си -

              човек не може

да ти хване посоката -

нито вярата -

              за кусур да ти върже -

никак не си за вярване -

но пък си толкова истинска -

като пет пари вярата…

 
Германката

Германката,

която е до върха

на белите си коси - германка,

до върховете на ноктите си,

под токчетата на онези стари лачени

              обувки - германка,

до излъсканите ръбове

на кристалните чаши в ореховия бюфет,

който отдавна,

а може би - никога

              не е миришел на орех,

как кротко подрежда германката -

тази бяла бабичка

стаята, живота си, дрехите, снимките

до нощната лампа,

на първия етаж,

пред очите на всички,

да я гледат онези, които се връщат вечер

              от турския ресторант,

да я сочат за пример -

ето така човек трябва да се подреди,

да си стегне багажа

дори

    за оня свят.

Ето така човек

става германец.

 
Жената от Родопа

Онези червени ябълки

цяла зима останаха необрани -

като слънца

в мъглата -

пътникът да се поколебае,

да отвори вратата,

да влезе

и да остане завинаги

край огнището -

бабата да изтупа

ръце в престилката -

да каже:

              - Нямам нищо сладко

да ви почерпя

              - и да посегне към ябълките

с онзи жест,

който слага край

              на зимата…

 
Есен

Нощта се отронва

като сухо листо - незабелязано,

дядото е прибрал лука

и няма какво

              да му напомня,

че е нужен.

 
Сюжет за приказка

Доверието се пука -

като гърне -

което се търкулва нанякъде

и никога не си намира

похлупака.

 
Пейзаж

Нещо спря дивото желание

да гоня облаците.

Заваля дъжд.

Поникнаха гъбите.

И съмненията.

От такава чорба

се умира…

 
Вести

Паяците

са оплели свой живот

във сводовете на прозорците -

ще дойдат гости -

вратата мълчаливо чака,

а бабата се учи

              да гадае

по нишките на преждата

              с търпението на паяк.

 
Пътуване към село

В бабината ракла

има всичко -

шарени кърпи

и приказки,

пръстенчета с цветни камъни,

търпение

и всичко останало,

което да възхити внучето

докато бабата си търси очилата.

 
Дом

До детските ританки

на простора -

слънцето гледа

              без да се изчервява -

дългите бабешки фусти -

със същото умиление.

Пролет е.

 
Рисунка с химикал

Пушекът от комина

    е тънък като конец -

така, както го рисуват децата -

излиза от листа

    и продължава върху покривката -

жената е напуснала мъжа

къщата се е сляла с небето -

само децата ги разбират тези

              работи.

Не им пука за покривките.

 
Посоки

Привечер -

нивата със слънчогледи

край магистралата -

нито един слънчоглед

не е спазил правилната посока -

дядото плюе семки

и се усмихва

на слънцето.

 
Иконостас

Тишината прояде

картините на стената -

старият младоженец въздъхна,

хвана баба ми под ръка

              и каза:

- Да вървим.

    Тук вече никого

не познавам…

Паужина

На какво търпение

са се научили -

докато старецът гледа

              догарящата свещ,

а бабата му

              плете чорапи -

без думичка да си кажат -

да мълчат тримата

паякът сякаш ги е оплел

              в мрежата,

оставил ги е само

да доплетат започнатото,

за да си тръгне един ден дядото

              с нови чорапи,

а бибичката до него -

              доволна…

 
Урожай

Недоверието ражда

налъми.

Израстват върби.

Първата реколта

е нерадостна.

 
Доверие

Дървената ограда -

зад която надничат

              котките -

една бабичка казваше,

че е най-важното място

в живота на човек -

за да може доверието

              да се промушва оттука,

точно толкова,

колкото да не изплаши

              котараците...

 
Цветарките

Тези бабички

всяка сутрин носят

горски цветя на пазара.

Сигурно знаят тайни пътеки.

Горски пътища.

Като самодиви обират гората -

минзухари,

глухарчета,

билки.

А после като циганки викат...

 
Четири снимки

1.

Белите скали сякаш са кости.

Искъра се промъква бавно и флегматично като

прозявка между тях.

Издълбава ги.

Троши ги.

Оформя ги.

Пасторални картинки с прецъфтели глухарчета.

Черепиш е като билков чай.

По пътеките растат горски ягоди.

Орехи.

И коприва.

Бръшлянът покрива входовете на пещерите и ги прави

невидими.

Слепи.

В скалните цепнатини растат криви дървета.

От белите върхове стърчат кръстове.

Лястовиците се опияняват от отвесите.

Шумът на Искъра заглушава писъка им.

Влакът заглушава Искъра.

Камбаните на църквата заглушават влака.

Манастирът сякаш е от приказка.

Шарени черги по пейките.

Калдъръм.

Малки и светли прозорчета.

Червено мушкато.

Сянката на скалите върху двора.

Спокойният сън на котката.

Дървената ограда.

Скърцането на дъските, когато вятърът нахлуе.

Скърцането на всяка крачка.

Скърцането на всяка мисъл.

Поклащането на дърветата.

Чешмата, която тече непрекъснато.

Пътеките, които неочаквано започват

и свършват преди да са извели някъде.

Грапавината на скалите.

Сякаш всичко е измислено.

Никога не е имало котка.

Влакът въобще не е спирал.

Горските ягоди изгниват до пътеките.

2.

Мургаш не е голям.

Само името му е голямо.

От всички страни -

камъни,

гори,

стръмни поляни,

мащерка

и мъглата, която го изяжда.

Може би затова Мургаш никога няма да бъде Атлас.

Небето е твърде ниско над него.

Облаците живеят по поляните заедно с мащерката.

Конете понякога пасат горски билки и облаци.

След това изчезват в мъглата.

Мъгла.

3.

В Господинци не живеят господинчовци.

Мъжете не ходят по джапанки.

Рейсовете не спират често.

В лошо време асфалтът се размеква.

Хората не ходят на пазар за разтуха.

Правят сладко от къпини.

Дядовците си сверяват часовниците по магаретата.

Знаят се по име.

Знаят си кътните зъби.

Жените носят бели кърпи.

И шарени шалвари на червени, жълти и сини цветя.

Децата плуват в Места,

а после лягат на топлия асфалт да се изсушат.

Гъделичка ги топлината.

Камъчетата се забиват в петите им.

От едната страна на реката е новата църква.

От другата страна е джамията.

А хората се усмихват.

Говорят за времето.

Четат вестниците като романи - от край до край.

Но вярват на себе си.

Пожелават си лек път и здраве.

Жените дълго бършат ръце в престилката.

И дълго гледат след тебе.

Престилки на жълти, сини и червени цветчета.

Пъстри шалвари.

Такива шарени гащи.

Хубаво се върви по калдъръма - спираш поглед на всеки

камък.

Тесни улички.

Високи дувари.

Каменни покриви.

Прах.

Пъргави старчета.

На кой му пука за гащите...

Човек ходи с каквито си гащи има.

4.

Водопадът е тънък като конец.

Селото се е сгушило между баирите.

Скрило.

Заспало.

Забравило.

Кога от село е станало махала.

Кога от къщите са отанали само два-три покрива

и един-единствен пушещ комин, като знак, че все още

има живот.

Цялото село стърчи над пропастта.

Къщичките са надвесени от високото.

Градините са надвесени от високото.

И само водопадът изтича сякаш мъкне след себе си

живеца на селото.

Параклисът е обраснал с цъфнали бурени.

Жълто.

Дървените огради се разпадат.

Пътеките са мокри от роса.

Стръмнината постепенно набира сили да се изправи.

Стари орехи.

Стари градини.

Стари зидове.

Облите бели камъни са се изтърколили в стръмното.

Запустели градини.

Останки от зидове.

Орехите изгниват в земята и от тях прокарват филизи

нови дървета.

Църквата търчи над пропастта.

Разцъфтяла.

До нея гробището сякаш също се готви да скочи от

високото.

Старците от селото казват, че пред тях има само два пътя.

Единият е към пропастта.

Другият е към гробището.

А това е едно и също.

Все едно казваш Полска Скакавица.