• Посещения: 426

                Иван Симеонов

                Неприлична Калиграфия


* * *

Калиграфията разрушава сърцето ми.
Чай, тигър, стих -
думите, като подивели светци      
изпепеляват спомените ми.
И внезапно осъзнавам,
че всички пепелища са мои,
че съм стар, полусляп,
че не знам нищо за пчелите,
не съм изписал най-добрия си
стих;
докосвам устните си, дишам,
опитвам се да не мисля в глаголи;
домът ми е църква за страхове,
тичам сред тях с изранени ръце
и бързам да нарисувам корените си.
Калиграфията напуска вещите ми.

Индия

І
Голобради мъдреци
рисуват притчи
върху слепите си очи.

ІІ
Виолетово слънце
в гнездата на птиците.
А мъдреците почукват
с пръсти Небето
и се превръщат в пясък...

ІІІ
И се посипаха костите на боговете.
Построих кладенец
и удавих вярата си в него.

ІV
Искам да прикрия очите си
с циклами!

Софийско

*
Аквариумите догарят на котлона на тази сутрин
Вървя по Оборище и доизяждам главата на
сандвича който си купих на идване.

*
Пред Народната библиотека има само едно дърво
него аз съм го измислил
и тази зима не събрах разказите му.

*
Просяци и гълъби
събират разкъсаните си мисли
пред църквата "Св. Неделя"

Арабски нощи

Построих оазис от костите на дервишите,
вървя, преследвам изнемощелите си видения,
проповядвам движението си
и без да спирам, дишам,
истерично поправям старите пътища -
боси, стъпват, танцуват птиците,
почти докосват с пера изтръпналите ми
длани,
кацат върху издълбаните в плътта ми надписи,
с някакво дребно вълшебство - пишат,
полагам ръцете си в непрекъснатия въздух
и думите така натежават в главата ми,
че започвам да треперя,
трескаво търся сърцето си,
може би ще видя дъжда,
може би ще чуя тихите чуждоземски шепоти -
спомням си - луна,
а ти рисуваше ръцете и...

И ако вчерашните вестници стигнат до тук,
ще си направя лодка,
има мрачни отегчени канали,
които ще отнесат картините ми от тук,
и тези каменни стени ще помръкнат,
Мека е име на екзотично растение,
бих го рисувал само веднъж, привечер,
преди градът да приеме нощта зад вратите си

Гледам пясъка, без лице, изморен,
моля се, тихо проклинам небето -
видях как пустинята крие аскетите си
в сурови дървени кошници.               

* * *

ще изградя чешма
от костите на делфините,
ще се удавя в нея,
по-цветен от всякога,
тогава ще понеса пролетта
в косите си, ще я изгоря,
с пепел ще посипя слънцето -
херувим, полугол, разрязан
от някаква странна светлина,
и колкото и да бързам,
знам, че ще се спъна
в прага на сетивата си,
ще плача, полувграден,
обсебен от хиляди съживени катедрали -
ще танцувам върху всички келтски гробове,
които забавяха времето ми,
безболезнени часовници -
огромни дози страх
сред сънените ми идоли.

* * *

измерих разстоянието
от сърцето до земята,
построих си толкова висока камина
и изгорих представата си за сантиметри,
окачих един часовник,
той измерваше пулса ми,
чистеше гората
от по-дребните птици,
понякога кълвеше ръцете ми,
облян в кръв, въртях назад стрелките
и отчаяно се молех
някой ден да престана да мисля,
да се превърна в прозрачен куб,
къща, върху изгорелия край
на моето време,
да скрия в шепите си часовника
и той, вбесен от моята болка,
да ме погълне,
а следващата пролет,
разкъсван от греха си,
просто да престане
с налудничавото си броене.

* * *

Есенните листа се събират толкова трудно
/Тази улица дори не е в Париж/
Говорят си
Оплешивяващи, щастливи
Никой не стъпва върху тях
Подпират се с бастун
Закачен за света
Пропъждат тъгата си, сънуват
Листата бягат, прашни
Тичат по точно тази улица

Препъват се, боси
Никой не гледа към тях
Свещени листа - скитници
Протягат се и мързелуват.

* * *

птиците носят металните си пръсти,
измръзнали, влудяващи параноици,
накацали на ръба на света,
клатят се, одумват греховете си
и някак неусетно износват
нещастния си живот, идоли,
събрали хиляди погледи нагоре,
излюпват съдбата на прага на зимата
и решават, че могат да летят.

* * *

ослепели, тичат щурците,
разрязани на две от острите треви,
прекалено бавно се утаяват
в тази своя преизподня,
нотират смъртта си разсъблечени
и толкова зли,
че гневът им събаря слънцето -
кално, полегнало настрани, дишащо:
щурците бягат от своите глинени сънища

* * *

пчелите будуват,
разхождат се на колела,
мислят,
хиляди малки бодхи -
пречупват крилата си
и все пълзят нанякъде.

* * *

Хрътките са заспали на пода,
сънуват голите си ръце,
стъклото в очите си,
проповядват дрезгавия си глас,
стават, пробиват огромни дупки
в стола ми,
люлеят се, дишат,
чувам как зъбите им
унищожават корените си,
а аз не спирам да рисувам,
лица,
рисувам никаквите сънища на хрътките,
заспали случайно на пода.

Корида

Всички бикове умират,
покрити с цигари, листа,
метални прозорци и пепел.
Кървят, пробити от кухи тръби.
Застилат земята
с останките от своите черни
часовници,
безкрили, безшумни
Не дишат,
само ровят земята.
Почистват сърцата си
и стрелките се забавят,
почти спират от старост.
Мъртви слънчеви бикове
спорят за времето.

* * *

Кедрите са толкова стари,
надменни и разсеяни,
че дори не забелязаха
нежността ми,
прегръщам вкаменените им лица,
целувам старческите им ръце,
откривам, че дори не дишат,
никога не са и помисляли за това,
по-спокойни са
от онази заспала муха,
която сутринта видях на прозореца.

В Индия си купих крава,
подредих я пред у нас,
по същия кедровски начин,
но и липсваше нещо -
може би височина,
или простодушие,
тези удебелени кравешки очи
ми се струхава толкова смешни.

Кедри и крави
се разхождат пред вкъщи,
сигурно още скучаят
във вчерашните ми сънища.

* * *

Натежали са боговете
върху сламените си тронове,
гледат втренчено надолу,
търсят предците си
и толкова неизбежно оглупяват,
че започват да губят знаците си;
корони и жезли посипаха земята,
пречупиха хората -
а те - тичат, препъват се в голите си тела,
неистово вплитат корените си в света,
полувградени в някаква фотография,
горят сърцата си
и като сърдити деца
пазят разрушените си светилища.

* * *

Запалихме свещ в телата си,
прозрачни, посипани със сняг,
горяха, разгаряха нечия воля,
подпалваха стъклените ни сърца,
електронните ни вещи,
бавно се превръщахме в християни,
криехме сънищата си,
аскеза на прага на всички звуци,
но пустинята загуби прекалено много пясък
и в крайна сметка унищожихме всичко друго
освен вярата си.
                

* * *

Колко често
будуват спомените ми?
Обгръщам с корените си
иконата на твоя свят -
настръхнал, бодлив, безцветен,
от изгорелите ми ръце
пониква слънцето ти,
докосвам го,
с устни завъртам времето,
пропуснал съдбата си,
като някой  безумец
крепя восъчното си тяло,
изранен от капризите ти,
ти си нещо повече от заспал светец,
знам, че умираш,
забравяш,
но случайно видях
как в един миг
ослепяха пеперудите
и превърнаха лицето ти в кораб.

* * *

Толкова сухи са тези улични видения,
погълнати от слънцето,
вакумирани в някаква абсурдна атмосфера,
движат се болезнено
и сякаш без да дишат,
пълзят из своя припечен свят,
лежат върху своите огради от пепел,
не чуват,
/кестените тихо шумолят на вятъра/
като черни котки стъпват
върху нагорещените си мозъци
и мислят,
мислят, че някой ги рисува,
незаконно размахва боите си
пред съсухрените им очи.

* * *

Всички онези мъртви клони,
прогнили, отсечени от някаква съдба,
протягат окървавените си листа
и пробождат слънцето,
насичат го,
лъчите се посипват по земята,
странна градушка от блестящо мастило,
засипват безцветните очи на слънчогледите,
а те продължават да гледат нагоре,
задъхани от всички тези глаголи,
седем слънчогледа умират със слънцето;
Агония,
докосва ме, позира в своите цветове
и в някаква абсурдна секунда
ме удебелява, поглъща,
слънчогледите вече не измерват съдбата ми,
а само онзи статив,
чието сърце държа в ръцете си.

Режисура

Не мога да посоча Ирландия,
бих искал да имам филм
за своето желание към нея,
да го режисирам в края на живота си,
тогава, когато ще съм нервен,
озлобен от старостта си,
толкова мрачен,
колкото и нейните хълмове -
ще търкалям гроба си надолу по тях
и ще снимам,
това ще ме направи мъдър.

Искам да заснема само една Ирландия,
преди да се е превърнала в привидение,
мисля да купя всичката тази мъгла наоколо,
да си построя замък от нея
и да зазидам в него режисурата си,
после, докато още дишам,
като абсурден светец ще крача с гумените си ботуши
и ще проклинам съдбата -
един истински благородник.

Фотография

Гледам втренчено окървавените си ръце,
покрити със страхове,
извити неестествено
към някакъв свой ужасяващ край,
аз съм част от една неспираща болест,
обикалям разрушените сърца
и покривам останките ви
със спомени;
искам да построя железница,
която да отнесе телата ви от тук.
Знам, че съм загубил вените си
в някое от многото тайни престъпления,
които съм извършил,
не мога да пиша, да ругая,  да телеграфирам -
моята смърт отдавна е изчерпана,
и ако все още притежавам някакъв кредит,
то той е запазен за последния ми филм.

Магистрали

разсеяно гледам прокълнатите липи край пътя,
стопени от слънцето, покрити с забързан прах,
                                                             моля се да ги отсекат по-скоро,
да си помислят, че тук може да се построи още нещо,
тогава аз ще се върна на това минало място,
ще скоча от задъханите си мисли
и ще събера треските -
окървавените сърца на дърветата,
ще изработя от тях иконостас -
мога да го продам на някого,
с парите ще си купя чай от липа
и никога няма да мога да спра да мисля за тази случка.

Защо ли ни бяха тези магистрали,
маршируваме необуздано по тях,
все влачим болката си нанякъде,
като че ли можем да я отнесем от тук.

* * *

затворете ме в лудница,
искам бели стени и неврози,
напишете за мен книга
и я продайте,
изкачете поне една планина -
искам очите ви,
купете си кошери
и всеки ден си мислете за една пчела -

искам,
не слушайте, лъжете -
така по-лесно ще мисля за вас

* * *

Спрях да чета,
да злоупотребявам с разни имена,
преди ги записвах като стихове,
сега ги имам като татуировки,
исках да бъда смирен,
а написах поема,
вече не мога да мисля
за собствената си история,
да я преживявам,
полубожествено съм завоювал
всичките си битки,
нямам жезъл, нито думи,
нито частна митология,
исках да бъда поет,
а написах няколко коана,
освен това ги изживях,
реших, че това е всичко,
че не съм мазохист, нито продавач,
не съм светец,
няма какво да ви кажа,
сега пиша толкова много думи,
може би най-после успях да
заровя
прозрачните си кости
в окото на септември.

* * *

Изранените тротоари спират
обувките ми, подаряват им букети,
разказват им истории. Вървя по
павираните кости на София,
тичам, купувам си вестници, мисля,
така изпълвам живота си и
си спомням, стъпки и понякога
онези недокоснати лимони,
които криех във филмите си, гледах
София, сигурно и тук има повече
тревога, аз имам фотоапарат и
неистово желание да ограбя този град

* * *

Дъждовните капки,
напълнели от очакване,
залепиха устни върху този пресушен
понеделник.
Надвесиха се
над хилядите птичи сърца,
които криех в двора на съседите,
и удавиха грижата ми за тях
в някакъв неуместен възторг.
Тогава ми се прииска
да купя онзи огромен супник,
който видях днес,
да затворя в него
дъжда,
и птиците,
да го завъртя,
а той с гигантски подскоци
да избяга от тук.
Така ще знам,
че ме очаква същата седмица -
дъждовна, неприлична,
непрестанно криеща крилата си
в двора на съседите.

Журналистическо

Ще стана кореспондент
на някое персийско списание,
ще притежавам няколкостотин
думи,
ще имам поема и командировъчни,
понякога ще спя по хотелите,
друг път ще чета до сутринта
пред някоя изоставена джамия,
може би ще ме убият в Алжир,
или в някоя нова война,
така или иначе Хемингуей
ще съжалява, че съм писал за това,
някой ще пренапише книгите му
на всичките езици, които някога
съм знаел,
аз съм просто един журналист,
който се е родил в България
през осемдесета,
мечтая за командировъчни
и няколко арабски бара,
в които да пролея
стиховете си.

Преобличане

прогонвам дрехите си,
ненадписани, неносени, непрочетени,
стъпвам в дрехите си,
на този огладнял бретонски бряг
разстилам стъпките си, изковавам
следите си в злато и конфитюр,
а дрехите ми след мен,
разрошени, невидени, преоблечени,
израняват краката си в
стъпките,
които случайно съм оставил.

* * *

Имах натюрморт -
нарисуван, закачен, гледан,
имах и ваза,
в нея удавих боите си,
рисувах с пастели,
с моливи и сажди,
имах и няколко модела,
носех ги в папка,
носех ги всеки следобед
в понеделник, сряда и петък,
обичах праскови,
но ги рисувах,
обичах и теб,
но забравих да ти го кажа,
в галерията, в която живеех,
нямаше нищо,
само багри, цветове и контури,
така играех,
без натюрморт, без уроци,
нямах и ваза -
циганите от квартала ми
продаваха своите беззъби усмивки
безплатно,
улица, пастели и любов,
така се казва романът,
който още не съм написал.

Няколко минути след мен

Живея тук,
над магазина за подправки и кафе,
на няколко книги,
над няколко рафта
с аромат на портокали,
живея върху 200 километра,
не пътувам, не пиша, не общувам,
обичам преди да се събудя,

чух, че съм самотен тук,
надвесил съм се от прозореца,
мислите ми гнездят по
перваза на съседите,
кокетничат,
утаени в съдбата на тази улица.

Живея тук от любопитство,
като в хотел
съм напуснал вещите си,
пия кафе и тичам за здраве,
купувам си две марули
и си правя телефон,
обаждам се вкъщи
и мълча.

Мога да чета,
или да разлиствам днешния вестник,
мога да спечеля
милион долара
и да построя бар на ъгъла,
в него ще събера
книгите си, ще горят
пред очите на всички,
после ще ги бутилирам
и ще си тръгна.

Никога не съм бил тук,
над магазина със замръзналите
птици,
не искам, не мога, не трябва
да спирам да мисля
за своите подивели от
скука
лъжи.

Рим

Останала ми е една нощ,
тя е за Рим,
ще изгледам всичките му
филми,
разхождам се по този
престарял тротоар,
мисля си за кръстници,
семейства, жени, канали,
май цяла Италия е затисната
под падащите трибуни на
този град,
един от всичките тифози
ще ми купи бира,
ще пием за Лацио и за
всички проклети столичани,
които всяка неделя се мотаят
по площадите,
безрасъдни, нервни и гостоприемни,
само една нощ,
никой друг няма да успее,
но аз ще взема сърцето на Рим,
ще го рисувам, ще пия, ще дишам
по отдавна изживяните
имперски светофари.

Поема

Някога си мислих да
отида в Париж,
какво по дяволите ще правя там,
онези улици
са като гробища,
по тях има толкова
незавършени картини,
сигурно Реноар
е живял там,
това страхотно копеле,
пил е из баровете,
дишал е онези кълба дим,
които са изпускали откачените
художници,
може от това да са се
разтреперали свещените му ръце,

сигурно затова е

приключил с този тъп импресионизъм
и се е махнал от тук

Направо ще скучая в
този град,
французите не са и чували
за поезия -
те просто я притежават,
мога да я чета из библиотеките,
но не ми се вярва
да ми се стори интересно,
доколкото знам
там няма истински стадиони,
а някакви натруфени театри,
а и без това
не мога да дишам,
ако около мен изчезнат
всичките тези кресливи мохамедани.

Така че Париж
го изпих,
купих си четири бири,
запалих една бяла свещ
и за момент ми се стори,
че този храм е мой,
отложих пътуването,
някой друг път
ще разбера за какво мислят
мухите в тамошните барове.

Някога

някога ще имам стихосбирка,
ще подредя в нея всички вещи,
срещу които съм мислил,
и тези страници,
с неспокойните си сърца
и уморени очи,
ще бъдат мои сънища.

някога ще напиша дума,
която ще ме убие,
ще диша по-трескаво и от мен,
натежала от вина,
една уникална част от лъжите ми -
така ще забравя
какво точно се е случило.

и ако все пак умра,
без стихосбирка и последна дума,
знам, че ме чакат
онези жрици,
които някога предрекоха самотата ми.

Живях

Нашата къща имаше комин,
от него се виеше онзи зимен дим,
който една неделя аз
подгоних към съседите.
Тичах със смешните си ботуши,
в ръката си стисках огризка от
престаряла ябълка,
в джоба ми имаше стафиди и стотинки,
бягах изпотен след призрака от комина,
сочех го с пръст,  
надявах се да се спре в покрива на плевнята,
да го забода на върха на вилата
и като препарирана пеперуда
да го скрия в чекмеджето на баба.

Някоя неделя, преди да изпере
непослушните ми дрехи,
майка ще свари пеперудата на печката,
аз ще пия от тази топлина,
ще тичам навън
и ще гоня дъха си из снега,
а след мен, като обезумели,
ще тичат котките на съседа.

Този дух е мой, ще го преследвам
винаги, ще го изобретявам,
сигурно един ден ще се уморя,
ще го върна в комина
и ще го разболея,
така ще бъдем двама,
полегнали на топло, оглупели
от времето
магьосници.

Вместо край

Липсват ми "Гънс", онази риза,
която съм окачил на кръста си
влудява жените, тя е като косата ми,
разрошена, дълга, шотландска,
липсват ми детските съботи,
ходим на кино, с тайфата от улицата
гледаме "Робокоп",
рядко ядем пуканки, обичаме да играем
футбол, не мислим за компютри,
носим странните си доспехи из
квартала, берем череши, купуваме си лукчета,
ходя из училище като някой бодхи,
обичам, очаквам, чувствам,
че светът е спрял пред вкъщи,
носи ми някоя нова книга,
така се става приятел,
кестенът до прозореца остарява,
и аз със него, сменям си обувките,
ходя на работа и така ми липсват
всички тези невъзможни стихове.

Послепис

Мисля, че съм стигнал до края
на стиховете си,
застанал съм на ръба на страха си,
утаен в някаква безкрайна скука,
не пиша, не рисувам, не мога,
уморено въртя стрелките на болката си,
измервам пулса на вярата си,
бих искал  да споделя този край,
без това да ме прави светец;
картините ми боледуват,
обхванати от тъжна температура,
като безлични икони са полегнали
върху лицето ми,
чувам дъха им,
знам, че ми остават
само още няколко думи -
ще ги напиша на стената
с непознати йероглифи,
ще открия нов език
преди да съм забравил болката си,
един едниствен стих ще преведа
през огледалото,
тогава, преди да превърна историята си
в желание,
ще си спомня за онова сърце,
което отмерваше стиховете -
бели стихове, прозрачни,
по-самотни отвсякога.