Стихосбирка Друг ритъм

ЯНИЦА РАДЕВА

Родена в Ямбол през 1977 г. Реката, която етимологически присъства в името й, я отвежда в Пловдив, където завършва Екология през 2001 г., и в София, където учи Българска филология и се чувства в свои води.

ДРУГ РИТЪМ

ЖЕНА

Домът ми е крепост,
икона, легло и въздишка.
Аз съм кралицата.
Аз съм вечерята,
ритъма,
вещите.
Аз съм празничност
в делника,
утро, когато е
вечер.
Аз изпращам мъжа,
аз го посрещам,
владея.
Аз съм път и сълза.
Страст,
дом.
Аз съм жена.

МИТОЛОГИЯ

Устните – жасминови листа,
косите – пролет.
Несъществуваща, измислена жена
извая и в камъка се влюби.
И всяка вечер
вино като младата ми кръв
той пиеше край нея коленичил.
Но камъкът бе камък, не жена.
А аз напразно жертвената клада
отрупвах с всеки дар на младостта.
В една такава самодива-вечер
взех меча му, разсякох пагубния камък.
Събудил се внезапно, царят ме видя.

После всичко беше като сън
да си спомня даже и не смея,
чувах хората – крещяха вън:
“Възкръснала е каменната Галатея!“

***
Пустинята
вода ми даде –
пих.
Студената скала
намери огън и
ме сгря.
Гората ме нахрани
и от дъжд
ме скри.
Реката мост уши
от жабешки пижами.
Полето,
без очи,
път за мен съзря.
И пътят се скаси,
и вятърът се спря.
Щурецът ми запя –
да не съм сама.

И ето ги
хората.
И ето ме
човек като тях.

Студено ми беше –
постлаха коприва.
Самотно ми беше –
бях самодива.

ОБРЕД

Сиренето е на масата.
Гроздето е набрано.
Остава само
да разчупим хляба
и да поканим слънцето
на обед.

ИЗМИСЛЯНЕ ВЕЧЕР

Измисляше си пътека и диви ягоди.
Накрая на пътеката имаше поле и живовляк.
Накрая на полето цъфтеше улица.
Там беше неговата къща.
В къщата имаше маса, ябълки и две бели ръце,
които носят утрото.
Той измисляше и
в тъмния ъгъл на подлеза изгряваше
усмивка.

БЪЛГАРСКИ МОТИВ

Тя ме гледа
от своето място зад щанда
на онова пазарче в онзи
отдавна забравен град –
премръзнала от януарски вятър
грипава
със спомени засъхнали по устните
същите онези устни
с които
се усмихва през пролетта
сега през зимата тя
свива лятото на цигара
задържа една сълза
в крайчето на окото си
и тегли килограм портокали

САМОДИВСКА КЛЕТВА

Не гледай лицето ми –
грим е това -
стапя се вечер
при пълна луна.

Не гледай, а бягай…

Бягай далече
преди да те стигнат
на моите
лунни коси
ветровете.

По залез не спирай
при чужди кервани
да дириш
мехлеми
за обич и рани.

Обяд не дояждай
и дом не търси
преди
отразен да се видиш
в самодивски води.

Тогава ще дойда
с венец от треви,
открила безкрая
на твойте очи.

Човешка и земна
като стрък от иглика.

ПЛЕТКА

Бабата плаче
и разплита онази вечна плетка
и разплитайки пее.

Тя иска скъпи гости
да дочака
хляба да разчупи
пак за обед
думите й
пак да казват много
жестовете
пак да са красиви
под вити вежди
пак да се усмихва
тя иска пак да е девица
и пак привечер
китка да откъсне
и пак привечер
китка да даде
тя иска пак
да тиче боса
в реката
пак да се окъпе
пак сладкото
с пръсти да обърка
тя иска пак да се роди.
Отново.

***
Тук хората не мечтаят –
има за хляб и сол.
Димът от комина
е молитва за берекет.
С хляб гощават –
бил по-голям от Бога,
гроздова наливат,
песенно псуват и,
псувайки,
някак живеят
между релсите на живота.

***
Слънцето преде
следобеда.
Вечерята къркори.
Всичко е ясно –
у дома съм.

ХРОНИКА

То всяка вечер чака мама
да издои кравите,
да сготви набързо,
да се скара за нищо-и-никакво,
да загаси лампите и звездите
и заспива без целувка за лека нощ
след студената вечеря
в сиропиталището.

РИСУНКА

Небето е синьо – почти истинско.
Под планината – селото
втасва мляко и чака…
жителите-граждани
дето идват понякога,
рядко
или веднъж в годината,
да пренесат слънцето
извън контурите на рисунката.

СУША

хрупкаво пладне
като хляб хрупкаво
земята напукана
под петите на слънцето
обица на ухото
виси празен облака
дъждовен спомен
да утоли устните
троха да се видиш
в ръката на Бога

ROZA CANINA*

Казват невъзможно е подивяването
особено отскубването от корените
разлистването въпреки всичко
потичането напролет в улуците
уханието на сладко от шипки
вечерята и виното също
и още какво – обичането

Казват няма такова като дива роза
отдавна да сме я опитомили
да сме я таковали ако не иска
с плесници от думи
да сме я прекършили
да сме я поставили в ъгъла
да не ухае вече

Казват невъзможно е подивяването…

изкуствени аромати съм
прах по венчето и варовик по миглите
но съм и още нещо…

* Обикновена шипка, както пише в ботаниките, или Дива роза, както твърди поезията.

***
Те разбъркват кафето
и докато чувстват аромата му
търсят нещо-като-любов.
Запалват цигара
и докато издишат деня и нощта
търсят нещо-като-любов.
Вървят по улицата
и докато мълчат разговаряйки
търсят нещо-като-любов.
Събличат аромата на кафе, нощ и реклами
и докато го събличат
превземат телата си
и превземайки ги
скриват очите си в рая
и мечтаят нещо-като-любов.
После единият тръгва към изгрева,
другият – към залеза
и след тях остава
нищо като любов.

***
С песен и спомен
замесила хляба,
цвете набрала,
премяна облякла,
на прага е седнала
него да чака,
че казват до гроб любовта е.

Хлопнала портата,
сърце заиграло –
скокнала както във младост.
Стъпките спрели,
слели се в тъмното,
паднало цветето –
до гроб любовта е.

НЕЩО ВАЖНО

Ще налеем чаша време,
ще отпием и ще забравим
да си кажем нещо.
Ще говорим с много думи,
със заучени и репетирани
шаблони и ще пропуснем нещо,
нещо много важно
да си кажем.
Когато се сбогуваме заучено
с банални две и половина думи,
когато отпътуваме заникъде
случайно ще се сетим
за забравеното нещо.
Но тогава,
нима ще има някакво значение,
че нещо много важно е забравено.

ГЛЕДНА ТОЧКА

по обувките ми
очите на дядо
мечтите на дядо
приказките на дядо
дядо който протяга ръка
изтупва пепелта от цигарата
по обувките си
прахът по обувките
очите на дядо му
мечтите на дядо му
приказките на дядо му
дядо му ………………
………………………...

КЪС КАДЪР

в този град
в който няма птици
в този час
в който няма хора
този дъжд като сребърни сълзи
се стича и пада в очите
на онова момче
на онова момче
със стария акордеон
и белия гълъб на рамото
като шепа сребристи монети

НЕЦЕНЗУРИРАНА ПРИКАЗКА

Пепеляшка била добро момиче,
но скромността не красяла вече –
посрещали според дрехите –
по ума не изпращал никой.
Разчитали на козметика,
пластична хирургия и реклама.
Принцовете принцове търсели.
Нови закони имало:
оловото вместо цвете било.
А Пепеляшка –
доброто момиче на царството,
почистила след гощавката.

ИЗ ЗАПИСКИ ПО
БЪЛГАРСКИТЕ ВЪЗПОМИНАНИЯ

бели негри
бяла захар
в черно утро слагат
разбъркват го
изпиват го
забравят го
изпушват го
издишват го
заравят го
и тръгват през гюла
да се изгубят на Запад

***
Златната ябълка се търкулна,
непотребна без ламята.
Свинете довършиха приказката.

В ПРОЗОРЕЦА

Мушкато набъбва бавно.
Зеленият ръкав нараства
изпод куките.
Утре се предсказва много лесно.

БЕЗ ДУМИ

От бюфета на баба ми
наднича времето –
непринудено, случило се,
наръсено с нафталин,
ухаещо – лавандула и орехи –
да се запази задълго –
като бели пари за черни дни.
По коледа да излезе,
да се разкаже от снимките –
засмяно, наивно,
без думи.

УТРО

Хората пак ще станат рано.
Ще сварят кафе
и както всяка сутрин
ще излязат,
заключили усмивките
в студените си домове.
Облечени в есен ще се срещнат
и ще се разминат
като отронени листа.

Без да погледнат.
Без намек за поглеждане дори.