• Посещения: 481

            Мария Македонска

            Треморио

             

КАТО ПОРАСНА


Оглеждал си се скоро в нож?
Личи си.
Кой ми отряза финала на филма?
Знаеш, там беше най-важното.
Цензура, мамка му, цензура.
Като порасна ще стана муха.

Имах една възможност, но я изядох.
Такива бяха годините -
гладни.
Очите ми така и си останаха -
пълни с татул.
Това ми го обясни един,
дето се събуждаше до мен червенокос.
Не че ми беше много близък,
просто така си миришеше,

Имах слабост
да му смуча косата,
че много ми приличаше на
кетчуп и на карамел.
Така си ръждясах
да го гледам спящ с полуотворена уста.
И го полазвах на сън
да го видя как ще се смее сега.
Хубаво се смее,
ама аз да си ходя,
будя се да се събудя
да не ме завари такава протрита и кръвоока.

Размазвам се разнежена
по стъклото на грима си.
Не съм се виждала от месеци,
забравила съм се.
Гледам порно иззад рамото ти
все по-сигурна,
че като порасна ще стана муха.

ТРЯБВА


Ние трябва да посадим дървета
във всяка дупка на небето.
За да пораснат те големи дъбове –
самотни домове
на прелетните птици.

В белия памук на облаците
ние трябва да посеем
зърното на боговете си -
разпадащите
се
на
слонове
и
кораби
тела.


ЛОНДОН


Чувствам че съм невидима.
Най-вече в средата.
Тихо ми е и се изпарявам.

На улицата без шапка никой няма да ме види.
А аз крада носове.
Страшна колекция имам.
Сто.
И всичките хремави.
В такива времена живеем – грипави, заразни.
Тая невидимост я хванах от един на спирката
без да му искам огънче.

Сега си лича само по скърцането на зъбите.
Ослушвай се на спирките преди да запалиш цигара.
Взирай се внимателно.
Ще видиш някой ден.
Две глави,
повече подробности, опасно хлъзгави стени,
ще паднат, скрий се под чаршафите,
скъсани са, май ще изтека през дупките.

Заради упойката е.
Какво не правим заради една зелена дозичка.
Забременяваме, анорексираме, слушаме Dead can dance.

И после абстиненцията.
Я виж ти, изчезвам!
Още нощ сама.

Леглото ми е станало огромно.
Ходя вече пет дена
и още не съм стигнала възглавницата.

Насън флоуресцирам,
защото съм неонова реклама на онези мъничките,
знаеш ги, по сто в шише.

Леглото ми е необятна тундра.
Дали защото съм невидима?
Спя на шпагат, че да заемам повече място.
Единя ми крак е в Китай, другия го гризе котката.
Да се срещнем в Лондон, там поне е влажно.
Обаче няма да ме видиш,
защото вече видимо съм невидима.

И пак ще трябва да надничам през прозореца
дали ти е там колелото.
Много грозно колело.

Защо ми трябва?
Нищо не ми трябва.
Не ми трябва да те слушам как палиш цигара,
поглеждаш през прозореца дали вали,
галиш ме по челото.
“Сбогом, сбогом, сбогом...”

Остави ме на мира!
Не виждаш ли че съм невидима!


IN A MOD

Няма да губя повече време.
Ще се втурна по потните улици.
Да целувам стройните тела
на уличните лампи,
примамващи ме с
бронзово разголен крак.

Да ме подминат учудени
тъжните негри,
понесли в едрите си джобове
най-тъжните,
най-черни револвери.
И тях да ги целуна
по дъхавите устни,
по розовите длани,
по настръхналото дуло.

Не, не съм обречена.
Нищо, че съм в China town.
Аз съм в Ню Йорк.
The stаte of mind.

ЕДИН МЕК АВТОПОРТРЕТ (С ПАСТЕЛИ)

Няколко черни мисли опитват
да се изплъзнат през
стиснатия ми клепач.
Гъделичкат ме отвътре.

Почесвам с палец ъгъла на окото си,
после с показалец,
после със среден,
с безименен (ама че име-безименен),
после с кутрето
и пак отново ме сърби вратът
където се целуваха бълхите,
там е зачервено и закръглено,
но не е нищо повече от
леглото на двама влюбени монаси,
вечер дето се прибират в килиите си и се галят,
мушкат длани в гънките на расото,
и трескаво пипат гнилите си от трипера требници.

Единият го донесе като сватбен дар
от Аржентина.
Ех, Тина, Тина,
колко се обичахме,
а ти дори и не изми чиниите като си тръгна.

И аз така
и аз сама
и аз си пъхам пастели в ушите.

ДИАНА


Седи сама Диана с огледалото
и си чопли пъпките.
Гнойта от пъпките събра в бурканче.
За зимата.
Котката като черно геврече
се е сгевречила на табуретката.
Беззвучно-безпристрастно се прозя.

За Коледа си пожела Аврора нова коса,
да ожъне на слънцето плитките
и да се обеси на тях.

“Любовта е просто симулация.”
Каза Диана.
Стискайки до болка с нокти
свойта самота.

ПРЕВРАТНОСТИ


Мускулести,
мънички лесбийки
си играят на прегръдки,
на целувки.
Погледни ме!
Обезателно и настоятелно.
Синьо.
Във този монотонен ритъм
пак ще избухне непристоен джаз.

Тънички,
възмургави Лолити ми шепнат:
“Виж, жена. В червено.”

Като десет хиляди долара
ще се усмихнеш.
Настървена.
Кръвожадна.

Глутница възбудени цигари
смучат дим от устните ми.
А свършват листите и песните и водките.
Какво от това?
Тя пак е червенооблечена.
Искам само да бъда жена


РЕШИТЕЛНО


Прибира се Вероника
в лятната си рокля без гръб.
Прибира се без проблем,
добре знае пътя.
Капка парфюм зад ушите,
доста е сладникав, но и тя.
Цупи устни пред огледалото.
Усмихва се да види
как й седи усмивката на тоя грим.
Има някаква дисхармония,
но какво пък,
просто няма да се смее тая вечер.
И без това отива на погребение.

Излиза решително Вероника през прозореца.
По пътя надолу се сеща,
че е забравила да си повтори лака.
Е, тя все забравя нещо.
Последно забрави как му беше името
на оня дето написа, че е решила да умре.

БЕЗСЪНИЕ

На старото ръждясало ренде – петите ми.
До кокал.

Безслънчево. Препушило.
Две бири.

Езикът и небцето.

Майка ми и баща ми.

Бримката тръгва от мозъка.
Стърже в зъбите.

И на тая снимка съм мигнала.
Лексотан, повече лексотан!

КАФЕ НОМЕР 42


Стесняване.
Проходът се стяга.
Бутилирам спазмалгони
в чревни сокове.

Овулации.
Рождени дни.

Бащата на булката
май онанира в банята.

На бирата на дъното прозира.
Да ти гледам ли,
да те гледам ли?
Четвъртък не е ден.

Преди да ослепея
пеех много хубаво.
Сега е все така.
В игленика – нож.
В ухото – дъжд.


БАЩА МИ

Баща ми,
баща й,
приличаше.
Сутрин ставаше дебел
както винаги.
Кашляше.
Сутрин ставаше плешив.
Баща ми.
Баща й.
Имаше един каскет,
в левия джоб си слагаше стотинките.
Насън ги броеше.
Десет, двайсет, петдесет.
Не стигат.
Баща ми.
Баща й.
Не познаваше дъщерите си.
А казват – нямал деца.


КАРЛО


Фаринели, любими,
стъпчи тези домати.
Да станат на вино.
Тъпчи устните ми.
По-червено вино, по-кърваво.

Карло, дай ми бедрото си.
Върни ни слънцето, Фаринели.

Погребвайки залеза в гробницата на скротума ти
не търся нищо друго освен обвинение.

Вземи очите ми, братко,
сложи си ги вместо тестиси.
Да виждаш тесните ануси на най-леките жени.

Само двадесет грама са достатъчни
да се разпаднеш на човек и божество.

Пляскайки, ти ме убиваш.
Кашляйки, аз се събличам.

В сянката на пирамидата ти се пържа.
Което не пари не се продава и не продава.

Изгарям, Карло.
Очите ми са тестиси,
пълни с недозрели гроздове
и плювайки ти ме докосваш.


ЕДНО ДЕТЕ


Едно дете целува птиците.
Градът вали.
И ти крещиш,
че ти убиват тротоарите.
И ти крещиш.

Не те издърпах за косата
когато падаше в душата ми.
Оставих те да гниеш там.
Сега съм кротка синя плесен
върху твърдия ти черен гръб.
Държа луните ти в ръцете си,
живея в хълма на краката ти
с безброй звезди
цял тон звезди.

Не смея да излъжа храма ти,
не дишам да те гледам.
Треперя над цигарата си,
да не падне пепелта в затвореното ти око.

Не съм те лъгал никога.
Едно дете прегръща птиците.
И ти крещиш.
Убивали те тротоарите.
Не чувам нищо вече.
Оглушах по теб.

ИМАГО


Задръстването на града е окончателно.
На лист А4 формат живели шест бройлера,
единя куц.

Това не е дълга история,
която да се чудиш с кои да премълчиш,
а разказ как трамваите се научиха да летят.
Аз бях в един от тях.

Не знам какво ги е подтикнало,
но пътувахме по небето,
изоставяйки релсите.

Ято оранжеви трамвайни птици,
загубили чувство за гравитация.

И, докато долу закъсняващите за работа,
гледаха към аеросферата да ни търсят,
и докато
жално безнадеждно ни псуваха,
аз видях бог.


БАБА

Заключи вратата си с пет тежки черни катинара.
Счупи ключа в ключалката.
Измий си зъбите със снобски кръгови движения.
Изстискай и езика.
Там живеят бактериите,
дето те изяждат всеки ден.
В четвъртък си свободна да си пръснеш черепа,
но не забравяй заглушителя,
защото дечицата ще си почиват между два и пет.

Бабо, все съм искал да те питам нещо.
Като умреш дали ще мога
да си поиграя с шевната машина.
Ще мога ли да ям сладкиши докато се пръсна
и мозъка ми по стъклото...за мухите?
Ще мога ли да скачам в сеновала?

Дали ще мога, бабо,
да забравя зъбите ти в чашата на мивката,
озъбени на нощния ми страх.
Винаги от два до пет.


ФАРМАЦИЯ

Змиите мастурбират
захапали опашките си.
Но смучат много внимателно,
защото отровата на зъбите им
дебне всеки миг.
Косите ти тършуват във съня ми.
Отварят носталгични чекмеджетата
и съскат раздвоени,
когато срещнат хубав лъскав розов спомен.
Играят си змийчетата
с балоните на битието ни,
готови да ги спукат всеки миг.
А ти си вече мъж.
Наболата ти четина ще ме разпука
по пресните вътрешни шевове
и ще лъсне червената лепкава вътрешност
на още вчерашна смокиня.


МАРИЯ НА К. Р.

Ти няма да си спомняш вече моя кът
навътре в гъстата дъбрава.
Ти няма да си спомняш вече моя пух.
Ти ще забравиш приключенията,
южния ни полюс, дето го открихме.
Ти ще забравиш, че сме рицари
и ще забравиш най-дъждовните ни дни.

Недей да помниш!
Всичко е загубено – игрите, танците, медът...
Където слънцето залязва ще се скъса нишката.
Прокъсват се и спомените
като стари вестници
с нелепи статии за пчеловъдството във наши дни.

А аз?
Аз също няма да те помня,
защото имам много малко ум
и не разбирам нищо.
Единствено, че много повече вали.


RE: КСПОНАТ НА ГУЩЕРА

От мекото на ухото ти меся малки питчици.
Да запуша с тях устите на гаргите,
че всичко се зари в изтървани парчета
сирене и курешки.

Сега гаргите пеят, тъжно мучат.
Не спират да га га.

Гръм го удари дървото на Пешо,
дето си беше оставил сърцето
изрязано с ножче да вехне по Цвети.
Дървото аз бях тук е разцъфнало
в сини, бели и червени найлонови пликчета,
наелектризирани по клоните.
Фантастико пролет.
Ароматна плексигласова,
скупчена неразделена на хартия и стъкло.
Прототип на други чакани сезони.
Знаеш някой някъде рони
тлъсти бели стереопорни парчета
за да имаме и другата година сняг.

Аз не роня.
Аз само седя вцепенена,
да не се разфокусира кадърът.
Едно дърво ожулено и без цъфтежи
сред къдрави и остри маргаритки.

Гаргите все така си мучат по клоните на дърветата,
преструвайки се, че са крави.
Много черни крави.
По-скоро биволи.
С криле.

Летете, биволи, летете.
Стига сте грачили.

Стъпчете всичкото сирене с копита
да стане на сметана,
да изпълзят изпод пейките гущерите и да си близнат.
После пак да се скрият в ухото ти.


НА КАРЛСОН С ЛЮБОВ И ОМЕРЗЕНИЕ


Пет пласта между тялото и котката.
Пет зъба дъвчат този хартиен тапет.
Без гардероби няма прикритие
за нощните ти гумени ботуши,
с които дъвчеш локвите,
и после пак, с които
мериш радиуса на часовниците.

Времето така те изстива,
че дори се спуснеш гола към асансьора,
преди да се заклещи между блатовете на блока.
На всеки междинен етаж - сметанов крем,
на покрива глазура.
Там, до глезен стъпил в лепкавия крем,
Карлсон къса главичките на гълъбите.

Супа – крещи – топла супа.
Той има синдрома на Даун.
Той има множество говорещи кучета.
Но няма супа в тясното пространство,
където Дребосъчето загуби всичките бадеми
и се разкрачи, коленичи на пода
да търси нещо плюшено.
Където Дребосъчето стана мъж.


РОЗОВИ КЕЦОВЕ


В утробата на розовите кецове
се раждат краката ми,
премръзнали от студа на дългите улици.
Като автобусни спирки мамят
сергиите с вече прочетени книги
почти за без пари.
Там понякога откривам и баща си
с меки корици.
Много е евтин.
Как да не си го купя,
да се сгуша довечера в прегръдките му
между страниците на чаршафите,
които препрочитам нощ след нощ.
Аз също съм там
между думите на чаршафите.
И уж ми се затварят клепачите,
но краката ми са толкова премръзнали,
че сънят не идва и не идва.
Никъде не идва.
Сигурно са му се подкосили от студа краката,
обути в розови кецове.
Или са се зачели в нечий друг баща.


ТИК ТАК

Тик так не казвай, мамо,
докато прегръщам облото ти майчинско коляно,
с което лазеше към портите на Вавилон.
Протърканата кожа е разтворила месо,
за да покаже най-бялата, най-справедлива кост.
На едрата ти гръд да се обеся, мамо, искам
и да увисна чак до яйцеклетката.

В петата имам трън от назиданието ти,
че нямам грижи, нямам нищо.
Недей да казваш тик так, мамо,
има още време.

На татко в шепите съм се родила.
Такава мъничка и кървава като ожулено коляно.
Недей да тик так.
Ще изскочи
розовия плод на саможертвата ти.

Назрява вече тик так на езика ти,
задръж го още мъничко така.
Преди да ме събудиш
само ми кажи къде са семките, че
искам да си засадя часовници в градината.
Да ми поникнат часове.


YO SOY MARIA DE BUENOS AIRES


Ненаситна съм на обстоятелства.
Лепя си желанията по тялото с канцеларски лепило,
за да не ги загубя, когато се къпя.
Въпреки че се къпя със суха вода.

В целостта на мислите ми няма грешка,
но обичам да изрязвам фигурки от тях.

Ръката ми е малка лодка,
с която си играя, когато съм много сама.
Нарекох я на баба си “Мария от Буенос Айрес”.
С нея разпорвам вълните
и им ампутирам ненужните крайници.

Покръстена съм в купел с блажна боя,
затова съм толкова бледна, затова мириша на ацетон.
Затова нося табелка: ”Не се допирай!”, затова.

Но сиренето вече е настъргано.
Фините му бели алвеоли вдишват олио
и издишват оцет.
Доматите са само подбудители
да срежеш вените
и да пролееш гъстия им сок.

А сливите са сини кехлибарии,
които струват скъпо, много скъпо,
но и те са обречени на доживотен компот.

Загубих нишката на мисълта или я скъсах.
Не помня вече добре всеки оргазъм под душа.
Алцхаймеровите балони се спихват от рожден ден на ден.
За да станат стърчени гумени отпечатъци
на един по ненаситен живот.


КОМПЕРСИТА


Едва, след като лятната буря
отнесе всичката земя в морето,
се събудихме.
Някой отвън викаше да излезем,
че колите плували като кораби
и никой не вярваше, че сме оцелели
същите като вчера до огъня,
когато пекохме един картоф.
В жаравата, когато тоя до мен си зарови крака
и се смяхме, защото замириса смешно на тлееща плът.
Така, както си предавахме цигарата един на друг
бяхме предатели.

Но винаги има наказание.
Вижте, оцелели сме,
и сме станали риби.
Пипаме невярващо хрилете под брадичките си.
А перките ни нежно ги развява бриза.
Живи шалове, плющящи край телата ни,
прозрачни копринени стонове, рисувани на ръка.

Има само два пътя – навътре и навън.
Морето се оттегля, отива си към хоризонта.
От корабните Опели другите риби
натискат клаксони за сбогом.
Те ще пътуват до залеза, докато имат бензин.
И там ще ги поеме вятърът.

Били сме и ние корабните плъхове някога риби.
Сега сме групи гора, унесени в евакуация.
Въпреки че няма земя.
А има толкова безкрайно много кал.

Бавно, тревожно, крачка по крачка
месим влажното черно тесто.
Месим тъжно, защото знаем какво ще загубим.
Но месим все пак тази жертвена пита.
Утре ще изгрее слънце.
Ще я опече.
И тя ще се превърне в земя.

ПАРКИЗАН БЕЗ ВРЕМЕ


“Само три бъчви госпъл сме изкарали тази година”,
вайкаше се дядо,
когато още го познавах.

В гората,
под борите,
слушам как се секне неуморно ручеят,
повлякъл пъргави превръзки на пасажи,
за да им пусне клетките
под хлъзгавия камък на окото ми.

Бавно,
бавно
музиката
си
влачи
налъмите
по пода на главата ми.
Заравя дъвки в косата ми,
после ги дъвче.
Надува балони,
пука ги,
стърже моркови в очите ми.

Вися на косъм.
Драскам с лапи въздуха.
Мигам, мигам.
Трудно фокусирам радиатора.
Беся се на тъничката си опашчица.
Две минути весело люлеене.
Колко кратки са безценните ни мигове.

ХОРАТА


Хората ходят със всякакви хора
и никакви хора.
Препъват се в езиците им,
бият им камбаните, за да оглушеят.
И ги плюват тези всякакви хора
и никакви хора,
които живеят в тапетните си стаи,
пълни с подробности и плювалници.

Хората се любят със всякакви хора
и никакви хора.
Пълнят им коремите с куршуми,
а те после раждат картечници.
Кръщават ги на майките си –
Сафрония, Магнолия, Лукреция,
трите гърбави баби,
трите ужасни харпии,
които ядат деца.
И всякакви и никакви.

Хората убиват всякакви хора
и никакви хора.
Убиват ги с камъни
и с пирони ръждясали,
забодени в дъска.
Убиват ги за удоволствие и за пари.
Нощем излизат
да им изнасилват труповете,
защото няма нищо по-възбуждащо
от студената неподатлива плът.
От възторг гърмят с пистолети
и нерядко уцелват сърцето си или мозъка,
но умират щастливи от това,
че са хора и са умрели в свободата си
да бъдат всякакви
и никакви.

ВСИЧКИ СЕ СТРАХУВАТ ОТ ГРЕБЕНИ

Будя се до себе си
с горчиви устни и език...
О, Буда, my sweet!

Синът ти в буркан недомислен изстива.
През стъклото гледа стаята
уголемена крива аберация.

Прозирното стъкло е затвор,
доживотно изгнание.
Това е наказанието за убийците,
които все във вторник ги линчуват.
През метална сламка ги изсмукват.

“Дай едно блъди мери!” –
целувам ухото на стюардеса,
“Че ме е срам да летя”.

И ляга Мери кървава на масата.
През специален механизъм от скачени съдове
си пуска сока направо в чашата
с фини бримки от сол по ръба.

Присвива я турболенцията в стомаха,
така се унася и гасне,
останала без капка кръв.

Изсмуканото тяло надуват с компресор,
за развлечение на децата,
които ужасно скучаят в детския си махмурлук.
Сутрин в девет с Юги О
наливат в детските си чашки
ферментирала вода с вкус на пот и лимон.

В двора малките женички
месят кюфтета от кал, хляб от кал,
човеци от кал.

Каквото не доизядат затварят в буркани
за облата восъчна зима.
Пълно е мазето с компоти от кал и тъга.

И твоят син е там сред зимнината.
Той е червена капка кръв,
потекла като микро ручей
по лявата стена на най-небрежния буркан.
Потекъл по самотната стена.

LIKE A SWEET RAIN


Като сладък дъжд вали безсрамното ни тяло.
Ръце, очи, крака и глезени
се разпределят по купчини.
Една на теб, една на мен,
на теб,
на мен,
на мен,
на мен,
на мен.
Зад ухото ни е разцъфтяла бенка.
И Самарканд и Бухара.

Леглото ни отбягва с неприязън,
откакто спиме по поляните.
А от дърветата ни зяпат вишните
и се чудят къде ли си крием костилките.


ТОПКА ЗА СКАЧАНЕ
ЛЕЖИ ВЪРХУ ГОЛА ЖЕНА НА ПЛАЖА


По плажната ивица има много водорасли.
Точно сега цъфтят
и рано изпълзяват от вълните,
за да обсипят леглото ми – пясъка.

После е лесно.
Дните губят значението си,
когато се любиш с русалките.
А на тях клитора им е в пъпа.

Полезно е да го знаеш.
Иначе ти влизат люспи в устата,
завират ти се между зъбите
и там блестят, блестят, блестят.

Вечер на плажа планктонът ми блести прекрасно.
Всички като свършат много ми се възхищават.
Потапят пръсти във отблясъците ми,
с които си рисуват очи, усти,
лица, очи, очи, много очи.
За да могат да ме гледат по-дълго и повече.

Нощем белите коне пищят.
Бълнуват да ме будят на сън.
Искали някой да ги яхне,
да ги язди по лунната пътека,
но им били отрязани краката
и можели само да пълзят.

А черните коне, тях ги заравят в пясъка,
побиват като колове отрязаните им отсечени крака.

Не спят по цели пълнолуния,
чакат да порасне, да заякне конското дърво.

Циганите калайдисват изгрева,
а аз изгарям като късче злато,
залепнало върху окото ти окото ти око.

Изчовъркай ме с нокът.
Изкашляй се хубаво,
изплюй си храчките
и ме повикай.
Ще дойда.
Близо съм.
На другото легло.

ПАРАЗИТИ


По-голи охлюви от теб,
гола в килера,
загубена измежду дрехите,
скършена в средата.
Чадър без механизъм за отваряне.
Винаги потна,
винаги обесена.

Да влезе следващия в себе си.
Библиотечна полиция.
Има нужда от контрол
над популацията на гардеробите.
Те, хищно изяждайки дрехите,
скърцат нощем,
раздират се от гардеробни газове.

Вампирите вътре дишат влажно,
смучат си сенките,
защото са анорексични,
безусловно сгънати по ръбовете,
ризи са.

Изгладени до копчетата
на последното си закопчаване,
омекотените,
лишени от статичното прилепване
към шията ти, сънната артерия,
надрусаните с лавандулови халюцинации
вампири на райета и квадратчета въздишат.

Бледи, сухи като мъртъв епидермис.
Кожи със бръсначено наточени яки,
дето ти прерязват гърлото, когато кашляш.

Бродира малки куци мравки по килима,

шизофренното скърцане на домашните шумове.

Привечер е и лъскавия лампион
агонизира в собствените си проблясъци.
Осветява нежно с кръг от меки полусенки
малката и тъжна Лола с гниди.


МИДА

Всяка мисъл има противоотрова.

Огромна супа е морето
със всичките му там морени и медузи.

Свършил се е хляба в супермаркета
значи пак ще проядем месо.

Голяма влажна рана дреме между коленете ми.
Дреме ми на раната.

В леглото ти вечер засявам трохи
да ме сънуваш трохясъла и само по нож.


ТРИЪГЪЛНИК


Тънката цигара с влажния филтър
е малкото пръстче на Хензел,
което Гретел облиза и огриза,
защото не искаше да хване златиста коричка
в нажежената фурна на злата вещица,
луда за крехките гърдички,
бледите закръглени хълбоци,
белите непрелъстени форми
още несервирани на друг.

Пътят с калдъръмени трохички отрови врабците,
защото всички освен тях знаеха, че го месят с живак.

Всичко е било насън.
Дори когато си отсякохме надеждите в добрия край
и ги изядохме за Бог да прости джуджетата.

Нищо че всъщност бяха малки перверзници,
воайори и педофили, мафиоти, перачи на пари.

Ако има правосъдие ще увиснат на бесилките.
Седемте миниатюрни бесилки
в кукленския двор пред кукленския замък,
с който си играе детето палач.
Чуваш ли, Гретел, чуваш ли хрущенето?
Някой чупи огледала. Някой се смее. Някой пищи.

Бог да поживи кралицата на северния студ,
която ни дари парченцата си леден дъх
и ни нарече с хладни имена.
Сафрония, Магнолия, Лукреция.

ТРАМВАЯ КАТО НЕОСЪЩЕСТВЕН ПОРТОКАЛ


Излизаш навън,
тръгваш с малката червена раничка на гърба.

По белия порцелан на улиците
зад всяка твоя крачка падат
и се разбиват капки кръв,
защото си гол.

Тръгна навън,
излезе с малката червена раничка на гърба,
която издълбах с нокът,
да те разпознавам сред тълпите от голи,
чакащи трамвая,
всичките с червени ранички,
твърде често с развалени ципове.
И не се затварят, не заздравяват.

До глезените е града в лепкава кръв.
Трамвая плува по карминена река.
На светофара две момчета се състезават
кой ще преплува пръв от тротоар до тротоар.

Трамвая е без врати, защото е подводница.
Yellow submarinе.
В жълтата му вътрешност
само капитана (о, мой, капитане)
чопли черни семки
и плюва люспи по пода,
гледа през трамвайните илюминатори
как едно куче се дави.

Остри нокът в езика си,
загрубял от толкова семки,
от толкова плюване,
от толкова гълтане.

А кучето се удави
без да бъде сгазено.


ДА ЧАКАШ

Дълго се търсих
по задушните пътища и шосета,
много си губих парите и другите.
Нищо перфектно не ми е чуждо
и не съм оставила недоизяден бонбон.

Само тръгвах досега,
не ми е време още да се връщам,
защото знам.
До врата ми ще има тежък камък -
стара крава с плоско виме
и хълбоци, до кръв омазани с лайна.
Няма мляко вече в тежките камъни,
с тъга са пълни само те.
Много е маслена тъгата им.
Можеш с нея да намажеш 100 филии,
а отгоре онзи мед,
на очите тъмния мед.

Където те оставих, там да чакаш
с нокти впити в дланите.
Да чакаш в раните,
оставени от ноктите.
Да чакаш да хване кора.


ТВЪРДЕ КРАСИВИ ЗА ПТИЦИ


След дванадесет спира всичко, всяко пиене.
Всички си сгъват прилежно краката на четири пласта,
изглаждат с длан гънките, издухват прашинките,
събират момичетата ми снимките от стените,
плакатите, откраднатите улици без табели.
Прибират ги в шкафове и скринове,
каквото остане под мивката.

Малко сме влажни още и се просваме по матраците
насън да изсъхваме и изтрезняваме.
Градът се втечнява зад прозорците,
утре сутрин към един
ще се рисуват бутилки върху запотеното.
Сега сгъвай колене към брадичката да не заемаш място.

Твърде сме, много сме.
Не се върти насън - паркета скърца.
И не посягайте към ментата, момичета,
всичко се чува през тези панелни премеждия.

След дванадесет не говорим за порнография, забранено е.
Ментата се впива, инкрустира се зелена върху чашите.
Всички си пожелаваме по нещо
в нула, нула, нула, нула.
Само Мина разперва криле
и лети, лети, лети, лети Мина
над града твърде красива за птица,
за да си стигне вкъщи,
където живее в една голяма жълта сграда
и, където сама си забранява разни неща.

Там и други имат прозорци,
но не скачат през тях,
не и след дванадесет.
Когато е разрешено.


STAY IN CHINA


При малките дървета летят облаци,
пълзят, ближат храстите.
Посяват цветове в тревата вишните,
а крушите мълчат.

Кукли без ръце разхождат трипера си,
те са черни обгорели пластмасови,
те са руси,
те са глухонеми и са кухи.
Няма други такива стаи със счупени огледала,
с мокри дрехи вместо прозорци,
с тютюнев дим и музика за дишане,
няма други.

Пет хляба набухват в устата на Ани.
Езикът й е живо тесто.
Залепва по зъбите и горчи.

Върни се при малките неща.
Върни цъфтежите на вишните.
Върни дъжда на облаците,
върни плода в утробата.
И остани в Китай.


УДИВИТЕЛНО БЛЕСТЯЩ

Понеже недовиждах
обрекох тайните желания на грешен правопис.
Тиретата,
гърдите ти
и хлътналото на очите си
нарекох слабоволие.

А враните са крехки гласни,
с които ще говоря днес за свободата ни
да бъдем дрехи на дърветата или поне обувки.

Нужен е дом,
нужно е признание.
Сирените да пеят,
моряците да пият грог,
ръката ми да стиска кръста ти със двете дупки,
на който се обеси вчерашния ден.

АНЕСТЕЗИЯ


Тая мандарина дето ми убива
я беля подкожно,
а резените й ме режат да се обрежа.
Заведи ме до водата, Нина, миличка,
танцувай под палмите гола,
заведи ме до водата,
че съм се прекършила
от тежестта на обреда по слънчево изгаряне.

Тази е тентата, тази е сянката,
това е хляб и сирене, това е домат.
И всичко скърца пясъчно по зъбите,
езикът ми пясъчен,
небцето пясъчно,
гърлото пясъчно
преглъща и тая обида
да ям ръката си,
препържена до златисто и гърба.

Планктонът е свещен в една религия.
Зайди, зайди ясно сонце,
крещя под водата и се чува.
Чувам се как цялата светя.
През преливниците на очите си
изпращам всичко свято.
I put a spell on you.

Добре е че работя във бордея
на ъгъла на Пировска,
и че си плащам за абортите сама.
Все пак е независимо.
Да се изплюеш под крака си
и да паднеш по гръб
в тежката упойка на нощта.


ПАДАНЕ

    На Мина

Гушкаш се,
притискаш се плътно до мен,
ти мое нежно есенно листо.
Падат косите ти по рамото,
както падаш и ти на чаршафите,
скупчена на малки клади за изгаряне.

Събличаш се,
обрулваш си дрехите,
за да си още по-меланхолична,
още по-скръбна.
Черната забрадка на очите ти
забулва и разбулва
тежките ми плътски мисли.

Не се свени забравено следобедно ухание.
Разхвърляй полуделите си ароматни атоми
по рохкавата пръст на тялото ми.

Ще вали ли, казваш?
Ще вали ли утре?
Или само ще поплачеш върху рамото ми.

МАТРИМОНИЯТА СЕ ОТЛАГА


При дрехите втора употреба
на масивния трети етаж
има и един воал, дълъг и лепкав воал.
Булчински смачкан, опипан, набръчкан,
с венче от прашни маргаритки,
късани в ранни зори
на пластмасова поляна
в силиконовите долини.

Бих могла така небрежно, минавайки покрай него
да го дръпна само с показалеца и средния,
да го напъхам във широките си джобове.
А мога и да го сваля от закачалката,
да се затичам към големия прозорец
три пъти повече от мен,
да се забия в центъра му,
да го изпочупя
да полетя надолу бяла в бялото си,
което нежно ще се вее и
по-нежно ще покрие лепкавото криво тяло.

Бих могла да се размажа върху плочките
и да разплискам кратки кръвни йероглифи
върху сивия папирусен паваж.
Покрита с никога живели маргаритки
аз да попия между фугите,
да ме човъркат после клекнали дечица
с разни клечки и бъркалки за кафе.

А може и да си го купя, бялото,
да ида и да се оженя на летището.
Все някой ще мине.
В 14.30 чакат група китайци.
Тъкмо ще има кой да щрака с фотоапарати.
Ще има кой.
И камери.

ПЪТЯТ

Майките ни просят по улиците, господи!
Премрежили поглед с черни забрадки,

протегнали сбръчкани шепи,

приседнали по тротоарите,

молят ни.

Майките ни по улиците, господи, просят.

Бащите, Богородице, ни оставиха.

Изоставиха ни.

Някои още не бяхме родени,

когато си тръгнаха.

Напуснаха ни бащите ни.

Изпокриха се,

заровиха се във земята

в дупки, в къртичини.

Очите си затвориха,

за да не виждат греховете ни,

синовете си,

ушите си запушиха с пръсти,

да не чуват плачовете ни.

Богородице и отците ни изоставиха.

Забравиха ни братята Иисусе.

Затвориха си портите,

заковаха прозорците,

завиха се презглава с юрганите,

изтриха ни от общите снимки,

зачеркнаха ни от всякъде

и ни оставиха сами да се погубим,

защото брат, брата не храни...

Иисусе, забравиха ни братята ни.

Не ни обича вече и живота, Господи.

Затова си наточи ножа в зъбите

и ни преряза пъпната връв.


ЖЕТВАРКИ


Върху половината лимон
се е размазала една муха.
Разчекнала се е.

Пренасям жълта свещ от стая в стая.

Мухата с мокрите лимонени криле
провижда ярка светлина.
Това е параноята
на дъното на чая ми.

Подозирам че червения колан
ще се превърне в лачена змия.
Червената й лъскава глава
ще влезе в розовата ми уста
и моравия ми език
ще я ужили по окото.

Излегната върху перваза на перверзното
я дебна със полуотворена уста.
Като храм.

Олтарът ми е грапав мускул.
Иконите са налепи, релефи, барелефи.

Разоравам с пръсти почвите.

Така, както е покълнало.
Зърното ми не ще остане незасято в теб.

Едно от две ако оцелее
след градушката на божия ни гняв
ще имаме богата жътва.
Цяло поле лимони ще изкласи.
Като ръж.