• Посещения: 854

            Емил Христов

            Аквариум


І.

Бунгало

Това, което наричат пълно безветрие
(поезията отсъства,
както когато се любим на плажа по светло),
лъчите падат перпендикулярно
и неуместно за фотография,
шатрата на сини и бели райета, опустошена
от сухия вятър и прекомерното слънце,
водата в басейна, покрита с листа и мухи, това е краят
на неговия курортен сезон. Раздялата приближава бавно
като луксозна бяла яхта –
с има-няма два морски възела,
напълно достатъчни да увиснем.

Медуза

Пипалата лизват глезените
и отровата полазва кожата
като нажежена ножица.

Моят вид на прозрачните
слузести дискове, на разбриданите
дантели, на прииждащите
като летящи чинии, мекотели
и застрашителни, на носените
от течението камбани,
поздравява вашия.

Акустика

Татко, остави ме на мира,
качи се на тавана,
трябва да бъда сам.
Там в чуждата стая
върху водното легло,
върху сатенения чаршаф.

Челюстта му проскърцва
гърдите ми свистят,
забрави за мене.
Излез навън, татко,
набери цветя
или наточи брадвата.

Неон

Толкова дълго продължава този ден,
фотоните преминават през тялото ми
и губя цвета си.

Ставам прозрачна и гладка като диамант
или обикновено шлифовано стъкло,
люспа слюда.

О, няма нощ и е изключено да ме открият,
сестрите ми отдавна са прозирни
или са спомен вече.

Оставено е осветлението включено,
очите ми са хлътнали в главата,
но виждам още:

пред мен вода, зад мен вода, над мен,
под мен, вода навсякъде, където
стига погледът,

експлозия от тишина и електрони,
хрилете ми са бледо розови
кристални жички,

гръбнакът ми пропуска електричество,
мехурът ще се пръсне от енергия,
сърцето свети.

Аптечка

И мислите подредени
от най-високите към по-ниските,
и чувствата,
плътно завинтени –
бонбонено розови, жълти и сини,
прецизно дозирани
според симптомите.

Белуга

  Огромното сбръчкано тяло на белугата
напомня грубо одялана сива скала
   или гигантски мозък на динозавър,
     открит от палеонтолозите напълно запазен.
   Дори възрастните екземпляри от този вид
изглеждат недоразвити, челата им са големи
   и изпъкнали, а очите са разположени от двете страни
     на главата и горката белуга не може
   да погледне в една посока, без да се мести цяла.
В аквариума на Кони Айлънд белугата
   е най-самотна измежду всички бозайници.
      У дебелото стъкло резонира нейният плач
   с честоти, които не мога да чуя, дали знае,
че ми е мъчно за нея отсреща сред въздуха.
   Тук на Кони Айлънд Уитман е написал
     най-хубавите стихотворения за скръбта.

Йоко Оно, плача за теб

Хряс-хряс,

черната ти дреха се разпада
на парчета като прилепи,
чието смутено спокойствие
и заблудени радари
предричат сблъсък.

Карнеги хол ще се пръсне
от сексуални революции,
от любов към изкуството,
от самотни нещастници
през този ден на шейсет и пета.

Хряс-хряс,

има само една ножица
и хиляда чифта ръце,
още толкова чифта очи
(ако еднооки и едноръки
не наблюдават пърформънса).

Отнасят ги вкъщи като сувенир
от екзотична екскурзия:
ненужни, но свидни парцали,
усещането за свещенодействие
се изпарява на изхода.

Подводница

като огромна риба-балон
   се издигам нагоре

границата между вода и въздух
   вече опира тила ми

ако се издигам твърде бързо
   мога да гръмна

ако се издигам твърде бавно
   мога да пропусна

вода или някое важно
   събитие на сушата

Люспи

Бронята ми,
така металически лъскава
като кубе на църква,
как се изплъзва хлъзгава
от мрежите, как отразява
кукичките.

Ето, големият риболовен
катер ще се огледа и той в мене
като далечен роднина,
приласкаващ и недостъпен,
тежко и тържествено
ще ме отмине
бронята му.

La Pera Orale

Във витрината от въздух
срещу витрината от стъкло
експонатите се наливат с кръв
и равноделно пулсират,
докато металният уред за смърт
пораства от страх.

Ръцете на музейния уредник
са пипалата на екзекутора.
В ръцете му добивам форма
на свредел, шило, тирбушон,
на лъскаво ембрио с ювелирна украса,
оставено, за да всява смут.

Оралната круша се разпуква:
разцъфва цвете от сребро,
покарват шипове.
Идентична скъпоценна патина –
по приборите за хранене,
по инструментите за инквизиция.

ІІ.

Бронзов тен

Мои прекрасни древногръцки герои,
преродени по безкрайните рифове,
полубогове в неопрен,
разпънете крилата на вашите сърфове,
разпорете вълните, забравете покоя!

Перхидролени статуи с епилирани крайници,
олимпийци с татуирани рози
и плоски кореми,
о, музи, кой от тях ли е този,
с когото ще бъдем близки познайници?

Water globe

Вън от кълбото или вътре
е това разлюляване, газиращо погледа?
Айфеловата ми кула чезне сред изкуствен сняг
и мехурчета въздух, в които кислород няма.
Ето така изпадам в паника,
когато я губя от полезрение
и сякаш се стапя в бялата мътеница.
Залепен за облото стъкло, крещя,
но крясъкът се връща обратно при мен
по силата на чужди физични закони.
Тогава й казвам: „Чети по устните ми!
                          Ти си всичко, което имам,
                          всичко, което познавам и съм познал –
                          металното ти тяло, твърдостта ти
                          и твоята вечност. Върни се!”
Утайката застила дъното,
откривайки непокътнатия стоманен скелет,
който ме притежава. Би ми отговорила:
                         „Знам, че те има
                          миниатюрен, деформиран, изплашен
                          някъде в това кълбо”,
но мълчи – грамадна и вкоренена.

Цианид

            на Алън Тюринг

Все същият колапс на клетъчно равнище,
същото равнодушие
при изричането на имената в поредица:
Ева Браун, Распутин, Гьоринг,
Химлер, Каротърс, Хитлер, Тюринг.

Последният е този, в когото се влюбвам –
неразрешим алгоритъм, репетиция
по библейски сюжет с омерзителен край,
в който те изгонват от ада или ти порастват цици.
И си изкусител, и си изкусен.

Корона

Тя ще ме чака
съвършено разлистена,
част от чужда поезия.

Пингвин

Търкалям камъка, който не е яйце,
по глазирания склон на Антарктика
(точно след Амазония, в края
на зоопарка).

Да разперя перки-крила и да литна
е антиприродно – добре скроен
е фракът ми, но ще се сцепи
от напъна.

Дирижирам камъка, изправен да е.
Насред оркестрината, голямото сърцевидно
езеро, строени поименно – предишните
ми камъни.

Трудно доказателство

Стая, пълна с черни чували,
които никога няма да бъдат отворени,
черни чували, пълни с дрехи,
които никога няма да бъдат носени.
Единственият намек за неговото отсъствие
е зейналият прозорец.
Загубата на убежна точка
разпада перспективата на вектори,
ако нещо трябва да бъде укрито,
най-добре да се пусне на вятъра.

Мелания

Така пълзя по равнината на стъклото
и нито възвишения, нито низини
да разчупят пейзажа.
Единственият ми крак е и мое тяло,
задвижвано от синя кръв
(безотказен генератор на скука).

Ах, мене никой не ме докосва,
но си представям в края на равнината
рай, лъснал като огледало,
в което ще го позная – спиралната
черупчица, рогцата, хлъзгавата
диря, и ще го обикна.

Амфибия

       (Inquire отпечатва фотография на самоубийца в полет)

Щом има снимка, вероятно съществува свидетел
на нейния опит да се застопори у средата –
напълно непригодна за сушата, за водата,
в един-единствен кадър се подиграва и с двете.

Като в свободен полет между морето и скалите – виси.
Наблюдателният читател би могъл да привиди
потрепването на гердана от раковини и миди,
който ден по-рано символично закупила от сергия. “You see,”

казва моят любим, “She’s an angel”, а сълза се търкулва
по отвеса на скулата до ръба на брадата
и висва – точно посредата между ръката ми
и тавана.

Радост

Същото въодушевление
като в минутите, в които пеперудата
напуска кухия хитин на какавидата,
смачканите целофанени крилца
се изпъват лъскави,
фините власинки добиват цвят
и се групират в шарка.
Така величествено протича
живителният му сок
в мен.

Джунгла

Невъзможно е да си тръгнеш
от тази любовна джунгла,
змии-удушвачи и отровни бръшляни,
алигатори и пирани,
ловци на глави и обикновени убийци
дебнат на всяка крачка.

Най-пъстро ошарените
са по правило най-смъртоносни,
спускат се като гладиатори,
а страхът ги прави по-нападателни.
Понеже са опитни хищници,
често изскачат в гръб.

Спасително остава само потъването
в бавни мочурища,
в зеленото легло на лианите.
Ако не се превърнеш в звяр
или плячка,
сам ставаш на джунгла.

Планктон

Тук, в началото
на хранителната верига
е като края на света:

умалени и множествени,
когато не свършим в устите
на рибите, засияваме
със собствена светлина.