Лауреати
- Посещения: 1205
ноември, 2008
Жури: Бойко Ламбовски, Петър Чухов, Камелия Спасова
Лауреати
Първа награда - Катерина Васева
Втора награда - Мария Василева, Ясен Василев
Трета награда - Невена Борисова
Отличени
Никола Петров
Елица Бонева
Андриан Захариев (Северняк Бряг)
Нели Пенева
Анита Желева
Биляна Бонова
Сабина Кърлева
Нели Иванова
Иван Иванов
Теа Николова
Десислава Желева
Първа награда
Катерина Васева, 22 г.
Пловдив
Сняг
процеп: поставям пръстите си в него, а ти
затръшваш всичките седем врати. и преди
костите ми накриво да зараснат,
приспи ме
за седем години. снегът не е достатъчно бял,
не е достатъчно.
охлюв под дъжда: натежал, облакът предлага
хлъзгавия си корем за жертва. ала бих
предпочела да насоча ножа в себе си: без
заблудата,
че това говори нещо някому.
оставане: това е сутрешният хлад,
когато си забравила прозореца отворен; и колко
е изтекло през нощта не ми се мисли.
все по-малко въздух
имам,
но е все по-чист.
и аз се обръщам към теб: нямам думи
и аз се обръщам към теб, а после обратно
седем пъти,
и няма нищо да бъде забравено
и няма нищо
и няма:
семената заспиват в снега и не разбирам страха си
от това, което ще покълне
Втора награда
Мария Василева, 24 г.
Казанлък
Задръстване
Шофьори,
все така злоупотребили със себе си,
блъскат по клаксоните
и те вият,
стенат,
дори хапят.
Хапят безмилостно
кротките минувачи
и те побесняват.
Вече не пъплят,
не се спъват,
не се влачат,
а настървено събличат
пешеходните пътеки
от гърба на потните улици,
навличат се с тях,
навличат се и се мислят
за черно-бели тигри.
Мятат се на врата
на светофарите,
ослепяват ги
с оголените си нокти.
Нахвърлят се
и върху пътните знаци,
налапват ги,
сдъвкват ги,
поглъщат ги.
Поглъщат и кротват,
облизват се дълго
и тихо си чакат
на тяхно място да поникнат
голи жени.
Втора награда
Ясен Василев, 20 г.
София
амнезия по време на медитация
екзод
от въпросите без отговор
всички пътища водят в устата на истината
върнете се назад
край и отначало
върху шахматната дъска
фениксът изгаря и се ражда
temporis causa
ерос е любов танатос памет
memento
самсара и кръгът отново се завърта
във вечно сътворение
бог
е
смърт
дяволът
е
време
поетът е поезия
човекът е вода
безсмъртно
творчество
свобода
да измислите
да напишете
да изиграете
да композирате
живота
музиката
ще ви води
създайте
ваша
вселена
тогава пясъкът ще изтече
тогава материята ще се влее в матрицата
тогава всичко пак ще е едно
тогава
тогава к о г а т о ч а с о в н и ц и т е с е т о п я т
8 8 8
memento
брахман брахман брахман
този текст е без край безкрай ? ? ?
Трета награда
Наблюдение
Той често е тъжен,
свива очите си,
носи ги на лицето си
като древна дърворезба,
вечер ляга рано,
за да заспи късно на другата вечер,
отегчено изяжда ноктите си,
малко по малко.
Внимава да не се самоизяде,
вечерите му са дисекция
на собствените му апетити.
Замислено брои люспите
на златните рибки,
вместо да си пожелава желания,
това е графикът
на този мъж -
оранжевия котарак на баба.
Отличени автори
Никола Петров, 21 г.
София
Усещане за жена
Когато на балкона долетя жена,
не я видях.
Жената винаги е първо мирис,
после тяло,
после прилепите слизаха по струните на вечерта
и свиреха
концерти за утроба и червило.
Питах я дали червилото е кръв,
тя кръстоса крак на парапета,
разпиля коси, засмя се
и говори
и говори
и говори...
Елица Бонева, 25 г.
София
* * *
Какво пиано се разтече –
соната пълнолунена
втечни клавишите;
като самотен гонг
се олюля завесата ни вишнева.
Разчупи старото сърце
на гардероба
като среда на хляб
с кора изронена.
Килимът под леглото ни
потрепна
с крило на ален ястреб,
от чайника и двата стола
затиснат, пренебрегнат.
Половина аз и четвърт ти
лежим във хола, слушаме.
Предметите
разглеждат ни през котешки очи.
До мен лежиш и дишаш плахо.
Страхувай се.
Навярно ни опитомяват.
Андриан Захариев (Северняк Бряг), 24 г.
София
сън
тиха е пшеницата на звездните зърна
посята над отсечения ъгъл
с който човешки поглед достига предела.
Полюшват се очите им в намигване
към жилите на пясъчните корени
за да им отвърнат със същото.
една човешка стъпка прекъсва
шумоленето на мравката
и стеблата на дърветата ослушани
в плача на реката потеглят надолу:
крехкият дъх на листата е юли.
вдадени в далечината силуети
скърцащи гребат тревата.
и аз се нося по кръвта на пробития ми
отворен за да изтече навън един единствен
сън.
Нели Пенева, 16 г.
Стара Загора
Сладките шестнадесет
Да си споделяме парченца чудеса
в древната панелка...
Е, май е невъзможно.
Сладките шестнадесет
нещо нагарчаха,
но ти не им го казвай.
Пак ще ни натякват.
***
Деца ли сме? Деца сме.
С дънките и раниците
по тъпата „тийн мода",
която не прикрива циничните усмивки
или липсващите бръчки...
Защото е така.
Сладките шестнадесет
всъщност са горчиви.
* * *
И разни престъпления
Пъплят из ума,
но това е от годините,
в които сме родени.
Иначе просто псуваме на майка
тази глупост,
която онези поети наричат любов.
Знаете ли? На шестнадесет
трябва да си влюбен.
Не сме.
В стая с плакати на рок-групи
(или чалга звезди)
трудно никне любов.
Сладките шестнадесет
биха ни разплакали,
но е глупаво да се хабиш за дреболии.
* * *
Едно време четях детски книжки -
вярвах в доброто
или в разни такива неща.
Били сме деца, мои мили,
но аз нещо не го помня.
защото сега сме почти възрастни
и сме толкова зрели,
че не бихме спасили света.
Той не си струва спасяването.
* * *
Сладките шестнадесет
са леснодостижими
само за онези руси лигли
с богатите бащи,
нали се с ещате, дават ги MTV-то...
Анита Желева, 18 г.
Бургас
Скука
Часовникът спи,
а стрелките са в отпуска.
Светофарът на времето
свети червено.
Биляна Бонова, 21 г.
Монтана
Жестока
Когато стане пролет
Когато стане пролет
и всичко тук цъфти,
и дърветата разперват спокойно,
и през сенките на липите се процежда светлина
и те видя отстрани, седнал на някоя пейка тук,
засмян както винаги
с широко изпънати облегнати ръце,
доказващ може би неволно,
че способен си някому и на нещо тъй да бъдеш близък,
и на мене тъй далечен,
тогава заедно със смътната болка
ще ме изпълнят безгрижието и нежността
на жестоката пролетна вечер.
***
Жилите му се подуват
Той е човекът плъх – носител на смъртта
Преди да се огледа го попитаха
Защо пълзиш в прахта.
Няма смисъл – отдавна
Побеляла и ужасно вечна
Ледена лавина от сълзи
Те е пратила в ъглите.
Сега му опустяват дните
И не пита никой, нищо...
Просто скита, за малко да го жертват
Но това бе началото на всичко просто.
В края на историята едно момиченце -
безоко, но добро, го погали и осинови.
Казвам се Иссаак й каза той
Казвам се Юдит – му казваш ти.
Над тях осъдени и неизречени
Заплакаха щурци и кестени.
Нели Иванова, 18 г.
Плевен
* * *
Писнало ми е от метафори
за падащи листа и валежи -
ги има вече в милион стихотворения
и ми са даже малко глупави.
Падащите листа и валежите
са по-мъдри, когато се мълчат
и когато ги разпиляваш
по своите
булевардчета и алейки,
сънувайки ги после до
следобед,
предиобед,
обед,
вечност.
Часовник ще си татуирам
още вчера,
за да ми показва безвремие.
Иначе как ще знам
кога да се събудя
сред дъжда и пожълтялото,
за да ти направя сладко от черници,
нищо, че вече не им е сезона,
нали е безвремие,
и да си го хапнем
с малко чай с канела,
но не и с бергамот,
а после да се досънуваме
на някой тротоар.
И в това
никаква
мъдрост
да няма.
Иван Иванов, 21 г.
Харманли
Приказки от огнището
Децата спряха да се събират край огъня,
За да слушат моите объркани приказки
Може би за тях така е по-лесно
Щом в кладенеца на мъдростта не мога да се огледам,
Без да видя мрака на затворените очи,
Необгърнали всяко кътче от разходката, наречена Свят
Отиде си както и дойде - без поздрав,
Дори без ярост. Остави ме да страдам
Скришом дори от собствения разум
Непокрит от цветя, изложен на бурен вятър
Кой ли си мислех, че ще бъда?
Само колона в празната сграда,
Отдавна непосещаване от теб
Природата престана да праща птици,
Самодивите - да пеят, дърветата - да се разлистват
Единствен аз, слепия търговец на думи,
Държа в ръце нищото и му се радвам.
Теа Николова, 15 г.
Варна
Няма повече поезия
Заспиваш и идва краят на поезията.
Правя опити да опиша ехото на мечтите ти.
Разсейваш ме дори докато спиш.
Мислите ми се блъскат със сънищата ти
и листите остават празни.
Като погледа, с който те гледам.
Като литературата, когато ти не си в нея.
Като любовта, когато не я споделяш.
Няма повече поезия.
Тя се ражда от погледи.
А нашите са прозрачни.
И се сливат.
Не мога да пиша, без да гледам...
Ще чакам да се събудиш и ще ти посветя нещо.
В проза-
ти приспа поезията.
След като я създаде в главата ми.
Дойде бенефисът на поезията.
С настъпването на нощта.
Със заключването на пощенските кутии.
С твоето заспиване.
Още щом ти казах, че ти си поезията.
Уплаши се да не би да те напиша.
Без да разбираш, че вече си написан.
И не от мен.
Защото поезията се пише сама.
Антибиотика имаха песен с някакво метеорологично тъпо заглавие,
така че няма да цикля и аз...
Ветропоказателят
над къщи сочи
Безветрие.
Но
се огъват тополите от липса
На
слънце,
Нищо
че са високи, триметрови
все
пак са крехки и тънки.
Аз
завъртам на компаса стрелката
И
търся ли търся вярна посока,
Защото
любовта била като слънце,
Казват
ми всички,
Намериш
ли я, изгрява
В
лъчисто.
Но
нещо не виждам никакъв изгрев,
а
Ветропоказателят
май се побърка
Вятърът
задуха много студено.
От изток.