Лауреати
- Посещения: 1392
ноември, 2009
Жури: Петър Чухов, Стоил Рошкев, Яница Радева
Лауреати
Първа награда - Иван Ланджев
Втора награда - Никола Петров
Трета награда - Андриан Захариев, Цветелина Манова
Отличени
Димитър Манолов
Анита Желева
Нели Пенева
Десислава Голичева
Яна Пункина
Андриана Спасова
Мария Желязкова
Нели Иванова
Мария Василева
Теа Николова
Теодора Маргинова
Първа награда
Иван Ланджев, 23 г.
Сливен
КУФАР №18
"Unstoppered, lurked her strange synthetic perfumes"
T. S. Eliot (The Waste Land, II: A Game Of Chess)
I.
Аз не вървя — танцувам по този терминал,
а в куфара тиктака нетърпението ми.
С него и с очакването съм въоръжен до зъби.
Изключително опасен пътник. И с билет!
Раят е в чужбина всеки път: а на летището се чака
дълго, сякаш е чистилище. Понася се поредната
тълпа от безопасни хора. Платили са, за да отидат
там където им се струва по-доброто място.
Но мен се готвят да ме спрат. И нищо чудно –
отворя ли си куфара ще стане страшно,
ще наизлязат вещества и улики, все сочещи
към теб. Къде съм тръгнал пак да бягам?
Парфюмът ти е в състояние да спре десетки полети,
стотици хора няма да заминат, да пристигнат и не ще
политнат ако мина днес незабелязано оттук със него.
Прави ме завършен терорист дори без съответната брада.
ІІ.
Аз често пиша за пиене, нерядко пия сякаш
има връзка с писането. Глупаво е, знам.
Днес нямаше, но... Сетих се внезапно:
парфюмът всъщност е димът на алкохола.
Това е нещо странно. Течен пушек — с него
си пропила и възглавницата у дома,
и дрехите, и всичко в тоя куфар, пълен със
парцали и несигурности, същества.
Денем дяволите се допират вътре. Тясно им е
като във долап. Нощем го отварям и ги пускам из града,
във който съм попаднал — да те търсят. И дано
те доведат. Подготвил съм ти не едно безчинство.
Защото ако трябва да си избера отрова,
няма да се усъмня и за секунда.
Неколкократно бих се задушил
в дима ти, бих сънувал силно,
(сред твоя дим действително сънувам силно!)
защото ти ме разболяваш постоянно
и после ме лекуваш всеки шибан път.
Втора награда
Никола Петров, 22 г.
София
Пътници
Ако сте пътници
кой-знае откъде дошли
с ожулените чанти и прахта:
вземете ме
Усмивката ви тук-таме нащърбена
кожата ви жилено сукно:
вземете ме.
пуснете ме да слизам в онова озъбеното
замитайте ми пясък по оголени пътеки
и ми дайте сянка
Покажете ми прозорците със сгушен телевизор
най-тъжните, най-празни улици на всеки град
Разкажете ми какъв не съм могъл да бъда
и накрая
загасете ми деня
оставете ме на гара под самичка лампа
да ме вземе някой влак
нататък
Трета награда
електрически ключ
вкаменелост от докосване
е нашият свят след дванайсет часа
уж го познаваме
а си строим стълби за надолу
пинг-понг
пинг-понг
мислите подскачат като топче
по тъмното среднощно стълбище
стоиш в непознатия вход на този блок
където трябваше да ти се случи любовта
отглеждаш се самостоятелно
прехвърляш тридесет и три
и едва след това разбираш
че ненадейно някой е запалил лампата
но не свети при теб
а в отсрещния блок
Трета награда
Арахнофобия
И в най-тясната лудост
ще ти намеря прозорче
само не ме затваряй
в главата на притежателя й
Пълнолуние
е. Ще крещя
дишай дълбоко че да не събудиш чудовището
дето дреме скрито в гардероба
Паякът дращи, дращи, ще те докопа
протегнати ръце са алвеолите
на сгърчените ти от ужас дробове
убиецът заспа в леглото, гушнал куклата
мамо, мамо, ще мога ли
да счупя утре лекичко главата й
да видя, мамо, през кое ухо
и как ще излети душата
Паяжина.
Лепкаво е
всички пътища са всъщност клетки
объркан съм ще скачам на трамплин
за да надскачам себе си
ще оближеш ли от устните ми самотата
ако обещая никога повече да не се променям
Пълнолудие
е. По кея безработни
размахват черни крайници вампирите
и бършат мармаладени уста
в мъхнатите усмивки на ръкавите
Обезценяване. Фалит и крах
на кръвните ни банки
и гладни времена настанаха
През лудостта дали ще те намеря?
Тъй стъклени капаци са очите ти...
Да ги полазя ли
със тарантулови крачета
да те пробия ли със палаво хоботче
за да те имам без очи и без въпроси
да чуя как крещиш от облекчение —
останал най-подир и без душа
Отличени автори
***
komm zu mir във софия копеле
софия центъра на просветата
софия е град във който
десет хиляди мадами
всяка сутрин в градски транспорт
прави
подпряни
жак превер четат в оригинал
все още ги има тука копеле
макар че е кенеф
макар че е вертеп
макар че софиянски
макар че заменки
макар че комунизма
макар че на асфалта дупките
и околовръстното
и задръстванията
и двеста и осемдесе
и 42Б 412
и студентски стол четворката
и баща ми бачка по цяла нощ за триста лева и не го осигуряват копеле
и въпреки това ги има
има ги онези момичета които кръстосват между мензата и гълъбарника и са толкова —
хубави-че-ми-иде-да-се-гръмна
и онези които бързат по жълтите павета и говорят по телефона с гаджетата си
и онези които четат как да рисуват птици в рейса
и онези които пишат докторантура в българия понеже са психично увредени
има ги още копеле и са сигурно десет хиляди
а щяха да са много повече ако не бяха
дупкитезамешштекостоввиденовлукановдадойдаттанковетефорисветулкатадемографск
атабомбаиемилкошлуков
българийо от тебе избегаха
кенеф бе ти огромен според тях
(пък и не само според тях)
и те във твоето казанче майко сраха
избърсаха измиха се и обърнаха в бяг
и все пак има още десет хиляди копеле
десет хиляди млади дами
десет хиляди мадами
рисуват птици
всяка сутрин в градски транспорт
Анита Желева, 19 г.
Бургас
***
Високосна съм
липсите ми идват в повече
от необходимото
за тях плача само нощем
по чуждите прозорци
стичам се и цопвам на лицето ти
осолявам ти скулите
и илюзиите
гмурвам се в очите ти
плувам всички стилове
да ти премрежа погледа
и да не виждаш сълзите ми
Нели Пенева, 17 г.
Стара Загора
***
Абе хора, за каква поезия ми говорите тук,
Когато нямаме пари дори за цигари,
Когато няма къде да починем,
всички пейки заети от старци с липсващо минало,
а на нас ни трябва място да пием, да викаме,
по възможност да има китара,
така най-лесно се страда.
Абе хора моля ви, каква лирика?
Тук говорим за проза.
Без пари за цигари любов няма.
Сексът е по три лева пакетчето
(дано да не поскъпва отново,
че е краят на месеца и пак ще се храня с мечти).
Оф, хора. Писна ми. Нещо ме задушава в гърдите.
Дано да е тумор. Прекрасно. Ще си го гледам с обич.
Всеки ден с половин каничка и мъничко тор.
Ще порасне една голяма ненужна отломка
от “все няма пари”, “не мога да спя”, “късаме”.
Ще започна да дишам нормално.
Все тая. Беше ми готина среща. Ще наминавам.
Оу, да, телефона. Благодаря ти. И жалките ми жълти стотинки?
Нямаше нужда. Оставям ви, хайде.
Отивам да търся тоалетна.
Десислава Голичева, 24 г.
София
***
Направих ти вечеря:
солено-горчиво ризото
с привкус на пролет. ...
Алвеоли на прах-
силно издишани.
Парченца сърце,
събрани във тенджера.
Люспи от усмихнати устни.
Щипка слънчева коса.
И сос от червени
и бели телца...
Не мога да готвя,
но давам всичко от себе си.
Яна Пункина, 25 г.
София
Септ
един ден само
ще се откъсна и ще тупна от дървото
отдавна дръжката изсъхвала е бавно
а вятърът е клатил клона
отдавна вече есента изгаряла е лятото
и под кората ми узрявало мълчание
един ден само
ще ви напусна
и ще се разбия долу
един ден само
да захладнеем
и ще тупна от дървото
но вие няма нужда да тъжите,
ще видите – отвътре съм изгнила.
Камъните
Камъните,
които хвърляш по моя гръб
вая.
И меки, и гладки, и топли
стават украшение
на твоя хаос.
Аз съм онази Река,
която не посмя да прекосиш,
заради остриетата
на танцуващите
къщи в мен.
Мария Желязкова, 23 г.
Стара Загора
Несполучливо писмо
Докато стоях и се чудех какво да ти
пиша,
пет гълъба вдигнаха сватба.
Пет мравки умряха за дъжд.
Един охлюв хармонично бавно
обиколи листото на ореха
и обеща да се върне
при тоя дето го чакаше
до ствола.
Пет пеперуди вещаеха пролет
от оная дето остава до късно.
И не се крие зад оранжеви пердета.
Пет деца кръстиха уличното куче. И го научиха да тича в кръг.
...
Дотогава...
Пет пъти започвах за ти пиша
и не ти писах нито веднъж.
Светът бе зает да живее.
Аз също.
Време все не остава да умра за теб...
Нели Иванова, 19 г.
Плевен
Шепот
Булеварди с дъх на ненаситност,
шосета с привкус на безвремие насипно,
преоблечено в костюм на съзерцание,
носят някак приказно-магично
по следите от сълзите капките познание
и го превръщат в 7 водоравно в кръстословица
или в пресечка лява от кръстовище.
И как ми се крещи тогава...
Всред авенюта, някъде и някога измисляни,
И алеи, сплетени в диханието си неистово,
споделящи в почти-докосване малки свои истини;
там, където ту мирише на магнолии,
ту на необрани, презрели още оня ден, черници,
е пътечката, най-кратката, която води
до центъра на всичкото, че и на по-скришно.
И, леле, как ми се шепти...
Панелни блокове
Плътта на градовете
полазена от
панелни блокове
правоъгълни тела
олющени
номерирани
нощем приличат
на плочки от домино
на шахматни дъски също
светлината с белите
фигури по прозорците
други фигури няма
зад стъклата
в квадратните ниши
само силуети
на обезобразени души
стълбища
храносмилат съдби
в най-добрия случай
повръщат някое тяло
долу на плочките пред панелния блок
Теа Николова, 16 г.
Варна
Въздух
докато ръцете ми още миришат на парфюма ти
имам сили да отворя прозореца и да махна
мрежата за комари за да не дишам въздух
на квадратчета а ти кой въздух си избра
бавно ли ще го пиеш или направо ще обърнеш
чашата озон която ти се полага или може би ще
събереш сълзите ми по тениската си и ще напълниш
формички за лед който леко ще пуснеш в питието си
тогава твоя лед и моите квадратчета ще са
едно и също
мерило за въздух
или сълзи по тетрадка
с тъмни листи за да личи повече
дали ако ги поставим на слънце
ще блестят
като капките солена вода по гърба ми
които не остана време да попиеш
следващият път
носи чаши и тениска
за да не ми е студено когато решиш да
разтапяш ледовете
моите сълзи са твоят лед
който се топи и почти треперя от студ
тогава ме обличаш в твоята тениска върху която
има мои сълзи
и после отначало
ще се сети ли някой да счупи формичките за лед
как ще затворим морето във нещо толкова малко
кажете ми
изхвърлям мрежата за комари
и всички тетрадки на квадратчета
и всички форми
да пием въздуха бавно
докато все още ръцете ми миришат на твоя парфюм
после ще трябва
да измисляме нови пространства в които хора и миризми да се привличат
като магнит
но дотогава
ти предлагам да останеш достатъчно дълго
че да не можем да дишаме друго
освен парфюмите си
а ти кой въздух си избра
Задушница/Помен
баба ми носи сладкиши вкъщи
на богородица прошка и през септември
не звъни
отключва си
влиза с обувки
преправя гласа си
и вкъщи мирише на гробище
кексът целувките онези бисквити
все едно гризеш от часовници
и всички гадости ще ти се случат
ако не преглътнеш
има вкус на минало полепва по небцето ти
потръпваш пак побягваш в кръгове
ако си вярващ ги наричай адови.