• Посещения: 435

 

Поетическа работилница 2009

Поетическа работилница с участниците, лауреатите, гостите и журито
на ХХVІ Национален младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев”
Стара Загора, 7 ноември 2009 г.


„Писане от натура в дома на Гео”


Темата: В мазето на Гео (днес е механа за гости)

Мазето - механа за гости в Къща музей „Гео Милев”

Знам всеки ще забележи китарите
които се гледат от двата ъгъла
твърде далеч една от друга
за да споделят вибрациите си
без струни като без зъби
без надежда че нечии пръсти
ще събудят в телата им музика

но други тела също очакват
пръсти събуждащи музика
устни събуждащи думи

между тях е ликът на поета
но тялото му го няма

Петър Чухов, София

В МАЗЕТО НА ГЕО МИЛЕВ

Доколкото на всички
филмът ни е български,
аз имам пълно право
да й го кажа това на
главата, която ме гледа
в мазето на Гео:

– Ти знаеш ли, че имаш страшни очи?

Взирам се повторно и се уточнявам:

– Ти знаеш ли, че н я м а ш страшни очи?

Да. Това е!
Седя до печката в дома
на страшноок поет

и веднага ми става ясно:
трябва да се пише
безочливо.

Иван Ланджев, Сливен

В търсене на изгубеното вдъхновение
(и с извинение към Пруст за плагиатството)

Гредите скърцат, тракат, тракат,
смърдят на мъртвородена поезия
на още неразлистените ни думи
на още неразтеглените локуми
на безнадеждно прозаичните ми токчета
Но не, не, не, просто нямам вдъхновение
просто снощи не пихме достатъчно
просто каквото е започнато,
ще трябва да бъде прекършено
Но ето – започнах...
а вече никога няма да мога да свърша
твърде несъвършено ми е... всичкото –
килимът, токчетата, недоиздишания въздух и
къщата
където се пресичат вертикалите,
където се затягат, затягат се спиралите
на тъй разнопосочните ни вдъхновения
Le cadavre mort boira le vin nouveau
Великолепният труп ще изпие новото вино
да, да, да, дадаизъм, да бе, да
и новото вино, ах, новото вино
е, да де, ама няма вече вино
само бяло кафе на черни листи
боже... мътните го взели вдъхновението
не мога, не мога да се самонапиша
страх ме е от оцъкления взор на куклата
там – в ъгъла
страх ме е да не ми свърши писалката
да не ми обърнете страничката
да не ми се свърши временцето
добре де, ще ви изчета всичките си локуми
само не ми отнемайте
всичкоостаналото
отвъд илюзията на думите

Цветелина Манова, Варна

На гъсто в топлото мазе
със химикалки при нозе
застават мирно,
кашлят, пишат,
и деколтетата им дишат,
с прически и с образование
с две части труд и с част призвание,
мъже, магьосници и глезли
с цигари в джоба на сакото
втрещени леко от окото
със гума гъделичкат гения
и съчиняват съчинения,
две шепи думи, щипка страст,
пописват всички. Пък и аз.

Мария Донева, Стара Загора

Очите на Гео

Ако си мислите, че той гледа вас обвинително
с останалото си едно око,
че бронзов от стената ви крещи
„в отливки ме затворихте, в къщи
музеи и изпитни програми,
пратихте ме на война, извадихте окото ми,
превърнахте ме в име, с което да
кръщавате децата си,
отказахте ми щастие,
разстреляхте ме...”
Ако си мислите, че за вас е запазен
ужасът в самотното око,
не сте познали –
Гео милев е впил оцелялата си зеница
в издраните очи на една сляпа детска
гипсова глава,
която съвсем ненужно ни сканира от
ъгъла във „механата” на къщата музей.
Това е детска снимка на поета
от преди момента, когато на заем от съдбата
е получил две очи
и пропилял едното.

Яна Пункина, София

На олющената от времето стена
виждам стара, черно-бяла снимка,
сложена в антична рамка.
Снимката на цяла една рода.
Виждам и погледите вперени в мен,
усещам как нещо в гърдите ми ме задушава.
Мисля си за всичките тези очи,
които ще останат все така втренчени
до края на вечността.
И сега ще попиташ, приятелю мой
„Какво от това?”
Не, нищо особено,
просто не понасям да бъда обект
на толкова голямо внимание.

Мирослава Филипова, Стара Загора


(пишем в къщата на Гео Милев )

авторът е мъртъв – казва ролан барт
ролан барт е мъртъв – казва авторът
и съвкупността от бдящи мъртъвци
обитавали легално
полулегално
и три четвърти легално поетическите Му селения
се е втренчила почти виртуално
със единственото Си око –
невиждащо
портретно
и загинало във нелегалност
дано Поете
дано не ни се възмущаваш много

Димитър Манолов, София

Покривките на масите
са карти на града –
карето е било на мода,
когато проектантът е чертал
Гурко, Ботев, Симеон Велики,
Кольо Ганчев, Парчевич и Руски.

В долния десен ъгъл
на покривката съм,
в квадратче К7,
в мазето на Гео,
а на масата пред мен
карета няма.
Има само свобода.
Ех, къде ми е рапитографа
Да начертая нова мода.
Някой ще ми построи ли улици ...

Нели Иванова, Плевен

гори
в камината вековната греда
китари свирят
без струни музика се прави
всички слушат
петолинията празни
пеят за това
как всичко се повтаря
поезия в мазетата се пише
пиши!

Няма вино!
в механата
кръчмаря халбите с листи ги е заменил
и пияниците
изповръщат думи
събуждат се и не помнят нищо
всичко е написано.

Петър Теодосиев, София

Душата ми се пълни с нежни звуци
кънти във мен безгласната китара,
а въздухът се движи мелодично –
попива в мене и изгарям.

Изгарям, но в сърцето ми остава
опънатата струна да трепти
и спомен тих със образ на китара
обгръща ме със полъх на мечти.

В очите ми личат следи от песен,
във пръстите ми нотите не спят,
подреждат се във стих небесен –
в палитра от емоции и страст.

Радосвета Петрова, Пловдив

Живеем в дупки –
всеки ден по десет часа на ден.
Но тук... днес имам право на
една различна вселена.
Десет и сто, и много години назад –
аз съм млада и се срамувам за тази си младост,
защото сега живея в друг свят –
в бъдеще. Днес. Тук и сега.

Всеки ден по десет часа на ден
отиваме все по-надолу.
Копаем към дъното.
Оплакват ни китари без струни.
А тук някога е имало морал.
Усеща се - попил по стените
и праведност наказана в ъгъла.

Обречени сме на дупки –
всеки ден по десет часа на ден
живеем като къртици в панелна вселена.
Тук има кирпич и тухли, сигурно глина
(от какво се строят истински къщи?),
тук има спомени, а ние си нямаме.
Имаме само чупливи подобия на домове –
дори не са истински дупки.

Всеки ден по десет часа на ден
се храним с илюзии –
а тук има реална храна –
захар, брашно и подправки, кафе.
Тук има реалност по много.
Ние си имаме единствено дупки.

Нели Пенева, Стара Загора

Тя
е като цветето в стаята
защото младостта й е зелена
и живее само на вода
и фотосинтеза
типичната тинейджърка
с глава като саксия
и миришеща на пръст
защото глада й скоро ще я довърши

Портретът
на бялата стена е вечен
той ще си остане същият
а ние няма да сме живи
и, по дяволите, вечно млади и красиви
ще останем просто красиви

Безокото дете ме гледа
там, в ъгъла на стаята
и може би ще ме проклина
че пиша слаби стихове за него
и се пробвам да го оковеча с лист и писалка
по-живи от мен
Безокото дете остава във века
на сляпата и глухата младеж
онази с плитки дънки и мръсен език
която (О, Крон! О, Митра!) е бъдещето на света
и на онази шибана държавица
лежаща
на задника на всички географии
а безоките деца
живеят
или просто мърдат
за да си кажем „здрасти” със секс
и „чао” със „свършвай вън”
и тази статуя така зловеща
ококорена безмълвно в ъгъла на стаята
е паметник на днешните деца
сещате се
безоките
и бездуховните

Катя Димитрова, Раднево

***
домакинът на тази къща е дух със стъклено око,
взряно насам,
но няма да ни изгони, добър е –
широко отоваря съботния ден –
и все по у дома сме –
на масата сервира поезия.

Яница Радева, Ямбол

С едно око
ме гледа, че не пиша
на оварварен език,
а се споглеждаме
с момичето отсреща
тъпо и сконфузено.
Пошли усмивки
от изпразнени думи
застопоряват работилница,
излагаща на масата сладки
с вкус на мазе.
Производството е неотлежало вино
и поезия на махмурлука.
Как да фокусира?
С едно око
около колкото
вторачени орачи
с вилици, с пера
в едно стадо от очи
отчитат се в А-4,
че то-окото
дори не гледа
лично отличените
персони с вежди
и под вежди разменящи си
това, което той не даде.
Сега пък ми говори
на 4-те Атомни
зърна
през очилата.
чифт очи
чаша очи
чувал очи
Е почти толкова
ято прилепи.
На четири очи

- Кажи ми, слушам!

С отворена уста
шепнешком се препрочита.

Андриана Спасова, София