Лауреати
- Посещения: 1402
ноември, 2011
Жури: Мария Калинова, Йорданка Белева, Иван Ланджев
Лауреати
Първа награда - Никола Петров
Втора награда - Димитър Манолов, Надежда Московска
Трета награда - Димитър Ганев
Отличени
Андриана Спасова
Гергана Панчева
Ивайло Динев
Илияна Генова
Калина Колева
Мартин Щурец
Нели Иванова
Николай Трайков
Оник Мануков
Тодор Стоянов
Явор Фингаров
Първа награда
Никола Петров, 24 г.
София
Въжеиграч (поради липса на естествено състояние)
И цялата тази ЗЛОВЕЩА енергия...
Константин Павлов
Не съм роден за тази работа:
нямам никакво доверие на краката си
и на тялото изобщо
ако можех щях да се покрия в тъмното
да се завия с тъмното
да слушам дъжд
до сън
но няма как
движението
ми е единствен избор
несигурно но все по-бързо
несигурно но все по-бързо
(спра ли се нямам завръщане
инерцията ще ме погуби!)
въжето под краката ми оттук нататък
все по-страшно ще играе
с него ще трепери цялото ми аз
така ще продължава крехкият ни танц
до сън
Втора награда
Димитър Манолов, 22 г.
Пловдив
* * *
малкият с футболната фланелка
вкарва голове на асфалта
майката пере ожуленото лято
на сина си на ръка
бащата пие своята есен - нещастните семейства
не са толкова различни
Сараево
градините на подсъзнанието ни са минирани
и всяка грешна стъпка носи взрив
затова поставиха табели
дъждът ни бомбардира а останалите
се скриха в бункери и гледат телевизия
наистина модерни бункери - на осем пет или пък два етажа
снабдени с електричество и баня
останаха единствено подрастващи войничета
подритват със ръждясващи крака
футболната топка на епохата
хей тъй - под бомбардировката
на дъжда
на стогодишна есен
и няма нужда да изваждате очите си
без тях умиването на кръвта
по сивите павета
графитите
и есента не ще са същите
а знаете ли че от сто години
октомври все отказва да си тръгне
Втора награда
почистване
какво се случва с паяка
след като потъне
в безсмислието на прахосмукачката
успява ли да снесе
яйцата си post mortem
излиза ли обратно
към светлината в края на накрайника
ако ли пък не
помни ли как се е мъчил
да разчекне тръбата
или се е свил като бозайник
на кълбо от страх
докато го мислят
прах при прахта
Трета награда
Димитър Ганев, 19 г.
София
***
Подредих онези вечери обратно в себе си
(както тогава нощта се подреждаше пласт по пласт върху нас),
вечерите, когато заспивах в каютата на тялото ти
и сънувах рибите зад стените ?;
когато това, което ставаше отвън, не беше,
че дъждът вали, а че просто ние се движим
срещу отдавна неподвижни капки. И събирах минутите,
разпилени из джобовете ни, защото знаех, че е близо времето,
когато ще се опитвам да превърна въздуха в каквото беше.
Ще минат много зими,
преди да си припомня как да крещя
истинското си име,
преди да започна да живея,
примирен с жестокото безсмислие на ръцете си.
Сигурно е немислимо да се опитваме да се научим
отново да мълчим – а как искам отново да мълча,
да не мисля, да не вярвам в нищо, да
не знам нищо за света и себе си,
да не съм способен на нищо, освен може би да
правя онова, което малко хора могат:
да сънувам рибите зад стените на каютата и да
превръщам въздуха в каквото беше.
Отличени автори
Фреска от Помпей
Жената, която се обърна
с гръб към поклонниците си,
не може да е идеалът за изящност.
Понякога се извъртам умишлено,
за да го оставя да ме дорисува
в повече от един сън.
От неочакван ъгъл.
В арт ново, пикторализъм
американски социализъм,
Климт, Мьоние, Гонзалес.
При влизането в стаята
небрежно приплъзвам и разголвам
рамото си, прилепнала към прозореца.
Изкусително се повдигам на пръсти.
Не се отмествам. Само очите.
Знам, че ме снима.
Научих се на един трик,
подобно на тези от картите.
От Сафо –
Да съм неукротимо бавна
Да раздразвам сетивата.
И то само с едно мъркане
и изпънат на дъга гръб.
Дисекция на обичането:
Мериш
два пръста под пъпа.
Внимателно режеш,
отваряш.
Изчисляваш
в проценти.
С точност до кръв,
без марли, дренаж
и затваряш.
Зашиваш внимателно...
Белегът винаги
по малко
се забелязва
на дневна светлина.
Ивайло Динев, 22 г.
София
***
татко често казва
че правя всичко по тоя начин
само защото искам да си отиде по-скоро
той много добре разбира положението си
трудното в неговия случая се оказва
да приеме извън всичко друго
че съм свикнал с идеята
преждевременно
да го обичам със липса
Илияна Генова, 21 г.
София
Детство
онези дни
на люлката в двора
под пъпешовото слънце
на гонене с вятъра
и лютеница в бурканите
на синьо от падане
и онези моменти
на коляното на дядо
преди ракиено време
Калина Колева, 16 г.
Бургас
***
Затъмнение.
Новият лунапарк
засрами луната.
***
Зелено лято –
бръшлян пропълзя
по ръцете на дюните.
***
Зимното утро
се разтопи
по прозореца.
Мартин Щурец, 22 г.
Бургас
трите саламандъра
в личната митология
ембрионът на света се
излюпваше всеки път щом
кажех:
да те обичам
както го обичаш
както можеш да ме обичаш
но това вече
не e градът, където
улиците поглъщат пешеходци
и плювват халките им
не съм човека, който те обича
човек без люспи
човек от восък
ето защо
саламандър поглъща света
когато казвам:
ще те обичам
както го обичаш
както няма да ме обичаш
и всеки саламандър
е по-малък от предишния
но – това ще ти кажа
на самото погребение на света –
отскубнатото сърце
не е откъсната опашка
Нели Иванова, 21 г.
Плевен
У дома съм ти
От 409-а до 302-ра има четири месеца път.
Имам ключ за местообитанието на книгите ти.
ВИП пропуск за изложба
на подаръците ми за теб,
сватбен марш за тях
и четиримесечния прах.
Родопското одеяло е свидетел.
Кихат вместо „да”.
Само лекциите ти по квантова механика
са чисти,
в шкафа ти ме чакат
да изкарам повече от тройка,
за да ти кажа
„Казах ти”.
***
когато си зле
седни на шибана пейка в зеления парк
на рамката на чужд прозорец
остави момичето да си почива
облегни се на вечерна улична лампа
подпри й една пета
или небрежно легни върху капака на някой излъскан автомобил
единият крак на бронята другия отпуснат
извади си цигарите и запали една бавна
не я изваждай от устата си докато сама не загасне
вдишай
огледай се
на където и да погледнеш в момента грешиш
…
Очите ти са цапаница, докато някой не види истинският им цвят. – Плам
Оник Мануков, 25 г.
Варна
Габриела
Те завлякоха единственото си дете
и няколко куфара
към януарския ден,
към солта в бяло море.
Южните мъже я отвратиха
твърде бързо.
Твърде тлъсто
плъзгаха глави след нея.
Те завлякоха единственото си дете
и чаши няколко с пенливо вино
към искряща сетна нощ,
към нощта в царицата на градовете.
Тя избяга и празнува във железен храм наблизо
с мъртъв мъж
починал от поезия.
Мъж оставил преди дни
бележка в някакво мазе...
Те завлякоха единственото си дете
и няколко стиха
към тясната язва във върха на писеца
към билетчето с гръб, на който четем:
„името й звучи
както нарът цвърчи сдъвкан
между зъбите на егейско море“
Тодор Стоянов, 25 г.
София
Спасителят след дъжда
Боже, моля Те да не разтваряш
портите, открехнати пред мене.
Пия калвадос до изнемога
и наскоро си разкъсах ахилеса.
Ангелите, Боже, са прекрасни
махове на мелодична воля.
В яслата открито си мечтаех
да ги прикова с карфица към земята.
Вярват, че децата са жестоки,
но неверникът под моста каза:
Езерото тласка търпеливо
птиците със недоплувала природа.
Заваля – бутилката се пълни.
Време е край бездната да седна,
вгледан в Символа Преобразител,
той – в болезнената си нееднозначност.
Явор Фингаров, 23 г.
Виена
***
Обичам онази соната
тогава когато преди да завали
градът става загадъчен
като чернооко момиче
което танцува и се смее
на поляната
а роклята й на цветчета
безсрамно и нежно
докосва тялото й
Обичам тогава
когато преди да завали
дърветата поклащат листа
нервно
като ръцете на алкохолик
който два дена
не е пил
Обичам когато
преди да завали
сградите се накланят
над мен
правят тротоара тесен
и сякаш казват
"Добър ден! Как сте?"
Възпитано и весело
страстно и нервно
като
соната за цигулка на Бах
свири градът
тогава когато го обичам
преди да завали