• Посещения: 1034

 

Двадесет и девети конкурс

ноември, 2012

Жури: Камелия Спасова, Иван Христов, Яница Радева

Лауреати

Първа награда - Сабина Кърлева
Втора награда - Андриана Спасова, Димитър Манолов
Трета награда - Димитър Калчев, Димитър Ганев

       

Отличени

Захари Захариев
Бистра Величкова
Златина Димитрова
Анастас Пунев
Мартин Колев - Щурец
Нели Пенева
Гергана Панчева
Ивайло Динев
Николай Трайков
Емилия Найденова

     
Първа награда

Сабина Кърлева, 25 г.
Дюселдорф

Истанбул

Недостъпните брегове на Истанбул са хлебни и меки.
Нищя тънките влакна на трохите
и ги хвърлям по калдъръмите – плячка за хищните гларуси.
Истанбул е полумесец, огледал се в кървава яма,
Истанбул е нулева точка, бременна с памет.
Тесните му улици се издигат прекалено нависоко над минаретата на мълчанието ми.
Гледам размитата светлина на корабите - пуша и плача,
една котка се отърква в двата белега на краката ми.
Гледам от изток на запад и казвам,
че във вечери като тази, когато някой, когото обичаме, е твърде далеч и го няма
и в протяжните часове някак започне да ни убягва инстинктът да чакаме, изтощаваме се,
мислим си само за вкъщи, знаем, че само Домът ни държи прави, не искаме да скитаме повече,

че има кой да ни чака, тогава слънцето се разпада, нощта пристъпва страшна като
                                                                                                                      стомна,
когато сме така далече, кучетата излайват и от тази внезапна шумотевица лявото слепоочие

страшно силно ме заболява.

 

Втора награда

Андриана Спасова, 25 г.
София

Туп

Когато пада пред погледа
отвесно надолу и бързо
пресъхнало от щастие листо,
натрапчиво си мисля,
че така изглежда смъртта
на дядо ми преди осем години.
От есента и стеблото
изтичат кръвоносните съдове
към човешкото око и успокояват.
Има нещо налудничаво и прекрасно
в танца на умрелите листове.
Улавям се колко е леко тялото.
Няма нищо обезпокояващо
да си безвъзвратно другаде.

Втора награда

Димитър Манолов, 23 г.
Пловдив

Жан Жьоне се учи да играе на табла

           „...diktereog masochister...”

          (Jens Bjorneboe, „Hommagea Jean Genet”)


Жан Жьоне се учи да играе на табла
в градинката с мавзолея
на Афродита Урания
и пресмята черните пулове,
както пресмята годините,
и пресмята белите пулове,
както пресмята любимите.
- Жан Жьоне, няма ти я главата! -
дочу се глас от театъра.
- Жан Жьоне, няма ти я полата! -
дочу се глас от хотела.
"Няма ги!" -
помисли.
"Полата
ми я издуха вятъра,
и тя стана на море,
главата
се скри във театъра,
и тя стана поет".
С остатъка
Жан Жьоне се сгоди за пейките
в градинката с мавзолеите,
които отдавна ги нямаше,
в градинката със театрите,
в които отдавна го нямаше,
в градинката, някъде в храстите,
със фетишистите и с педерастите -
там смята си белите пулове,
тъй както си смята любимите,
там смята си черните пулове,
тъй както си смята годините.

 

Трета награда

Димитър Калчев, 24 г.
Варна

Вселената, превърната в неделен следобед*

докато размазвах зъбите си по клавишите
този е твоят дъжд, каза Карфиц
подавайки ми една от своите сто игли
и аз, заслушан по барабаненето на капките
окачих главата си на закачалката за връхни дрехи
а останалото от мен посветих на чай
с Кралицата на Безопасните Игли Втора
която с черния си тумор се пошегува:
подозирам, че за нас Онази с косата  ще дойде
с почукване по костен порцелан, дарлинг
сребърна лъжица в лондонската ми мъгла
но, възразих, отпивайки, би било така по-лесно
да си го причиним на една мансарда в Париж
с изглед към смъртта

* ...е същинското определение на скуката и краят на света. (Чоран)

 

Трета награда

Димитър Ганев, 20 г.
София

***


Все повече приличаш на растение.
Все по-неподвижна е кръвта в стъблата ти
и все по-оскъдни са зелените ти жестове.
Не, по-скоро приличаш на градина
пред императорски дворец –
с добре подрязани листа и клони,
с храсти, оформени като стени на коридори
и дървета с корони, подрязани като арки:
добре поддържана скука,
изрядна безжизненост.
Отъпквам подравнената трева към изхода –
бързам, сякаш е започнало да вали и гърми, но
всъщност най-много се страхувам от това затишие,
което никога не е пред буря.

 

Отличени автори

Захари Захариев, 23 г.
Сливен

Любовници


      На Бинка

Той излиза вечер
през малката вратичка
с едва чуто проскърцване,
след което всичко става бързо-
сякаш градушка пада по ламарина,
промушва се сред бръшляна,
от там изхвърчат
малки
недоволни
духчета
със сини коси
и закръжават над бомбето му.
Рошав,
без риза,
настръхнал и със светещи очи,
той се катери притихнал
по тераси,
почуква с нокът по прозорци,
който не светят,
и продължава да тича
по снижилото се небе на нощния град.

Тя носи кръгли очила,
върти се грациозно около събеседниците си
и ги боде незабелязано
с косъм от тигър.
Когато настъпи минутата
тя увива шал на жълти хварчила
около шията си,
подсвирква си част от лебедово езеро
ритуално, и три пъти,
след което се спуска водосточно
по тръбите,
и изчезва насред
притихващите лапи от телефонни жици.

Там. По покривите.
Нощем.
Те се срещат.
Ревът срещу луната
и после мъркат над опашките си.

Бистра Величкова, 25 г.
София

Бъдеще в минало време


Той е на 16.
Гледа филма "Вчера".
Чете "Мъжът и жената интимно".
Още не знае, че след 10 години
ще работи като шофьор на такси.
Когато е на 18, ще бъде '89-та.
Ще се влюби.
Когато отидат на кино,
ще гледат "Почти прекрасно".
Още не знае, че тя
ще излиза утре с друг,
когато той е на мач.
Ще победи
другият отбор.
Когато е на 30, ще започне Новото хилядолетие,
ще спре да вярва,
ще продължава да кара такси,
няма да връща ресто,
ще псува жените шофьорки,
ще слуша "Нощен Хоризонт",
ще мълчи и ще кара.
Той е на 16,
тази година за последно.
Още не знае, че любимият му филм утре
ще бъде "Вчера".

Златина Димитрова, 23 г.
София

Идеалното семейство

Нямаха деца и време
да ги правят.
Обичаха се малко -
колкото да си купят къща.
Сутрин работеха,
вечер се прибираха.

Когато тя заспиваше,
сънуваше, че е майка.
После се будеше и
повиваше котката.

Когато той заспиваше,
не сънуваше.
После отваряше хладилника
и го затваряше под кожата си.

И така 11 години.
Когато котката умря,
плакаха. На сутринта
отидоха на работа.

Анастас Пунев, 23 г.
София

Теорема на свръхпълнотата

Ако тръгна да крещя
че нищо друго не е равносилно
и всичките легенди митове истории
са тонинки слова под линия
пред нашето и само него
тогава ще съм съвършено прав
не защото е така
(никога няма как да е така)
а защото си представям
че викът отделя се и ме замества
крещя и искам
да е ясно и прегледно
истината на крещенето е съвършена
затова и не работи с хора

Мартин Колев - Щурец, 23 г.
Бургас

ключове

ключове, които крият къде какво,
ключове, които се клонират като клетки,
ключове, които не канят вкъщи и
ключове, които канят вкъщи кучки,
ключове, които като кост кървят, кастрирана,
ключове, които канят на купона (матей 16 19),
ключове, които не карат на клада крушките,
ключове, които каканижат, не казват кой,
ключове, които калайдисват клитори,
ключове, които качваш на кутрето с кеф,
ключове, които крещят в кошмара на ключаря,
ключове, които кътат, ключове, които колят,
ключът, който е око.

Нели Пенева, 20 г.
Стара Загора

Декември

декември е и нямам спомени,
и нямам бъдеще, и нямам нищо
била съм на 15, на 16 и на 103,
и всичко свършва,
и не помня нищо

декември е и нямам думи,
нямам мисли, нямам нищо
главата ми е разпиляна и в софия,
и в пловдив, сред цигарен дим,
пропаднала в мечти,
задушена в купчинката жълти листа
от безброй много липи,
покрай които минавах някога стотици пъти
всеки ден.

декември е, остана ми живота,
опитай се да го живееш на консерви и цигарен дим,
опитай се – не става,
любовта и осолена, и с аспирин не храни,
не засища,
не купува билетчета в градски транспорт,
не лекува случайните рани
получени от пиянските възгласи,
които ни оставя този крив наш объркан живот

Гергана Панчева, 25 г.
София

***


Градът се е оцъклил.
И скърца.

А малките пионки в него
се движат със искри.
Човешки силуети.

Кабели,
зареждани
от електрически емоции.

А паметта,
е съхранявана на гигабайтове.
Така най-лесно
се изтрива
след смъртта.

Ивайло Динев, 23 г.
Благоевград

Антропологът описва своя герой

Галимунди измерва остатъка от питието си.
Галимунди има два въпроса в своя живот:
да мине ли през бариерата трезвен
или да мине покрай нея пиян.
Въпросите на Галимунди са инспирирани от преживяното:
Галимунди веднъж се напил
и отнесъл със себе си границата.
Тогава Галимунди не съзнавал,
че всичко е насериозно.
България стигнала до Цариброд.
Но само Галимундова България.
Защото когато се събудил
Галимунди видял, че най-сериозното е в ръцете му
– въпросът – да мине ли границата трезвен
или да я отнесе със себе си пиян.

Николай Трайков, 24 г.
София

малко страшно

мога да видя миналото в отражението на автобусното стъкло.
мога да видя бъдещето в очите ти.
мога да видя как сега ставам и започвам да се приближавам.
но не мога да разбера,
откъде се появяваш като глас в главата ми.

може би съм имал нужда от причина,
за да се развълнувам,
за да се почувствам жив или мъртъв...

сигурен съм. ти нямаш нищо общо с това.
но се заклевам че чух някой да казва:
“това е човекът, с когото ще бъдете заедно завинаги.”

звучи като присъда, понеделник

Емилия Найденова, 20 г.
София

Дъждовна

Сега ще стана тъжен дъждостих.
Сега ще преваля. И после нищо.
Израснах като облак светлосив,
памуково порязващ истините
и всичките деца на този ад,
на тази бездна, дето ме поглъща.
Когато няма връщане назад,
остава само намек, че си същият.
Остава само дъжд. Баналност.Точка.
Във края, на която няма никой.
Остават само думите, дотолкова
доколкото самият ти поискаш.
Да те спасят, спася.
Да те удавят.
Да ти припомнят, че дори ръми.
Когато преваля, ще ме забравиш.
И толкова.
Рисувай ме сега - насред мъгли.