• Посещения: 581

 

Първи Окръжен младежки конкурс за поезия "Веселин Ханчев"

април, 1984

Жури: Таньо Клисуров, Стоян Стаев, Георги Янев

Лауреати

Голяма награда - Стефка Димова

 
Първа награда - Маргарита Илиева, Венета Вълева, Тильо Тилев
Втора награда - Диляна Дилчева, Здравка Вутева, Керка Хубенова
Трета награда - Мая Дългъчева, Снежана Димитрова, Станимир Станчев, Никола Боянов, Даниела Георгиева, Румен Денев

      

Голяма награда

Стефка Димова
Стара Загора, 1964 г.

ВЪПРОСИ

Капчуците ли, или покривите се разтапят?

И кой ни даде хубавото време?

И кой промуши във ръцете ни веслата,

с които езерните нишки ни поемат?

Окуражително - кой не разбрах - тъй ни потупа,

че тръгнахме да покорим непокоримото?

Аз дънер ли съм с топличка хралупа?

Коя ли катеричка ми събира вътре римите?

Аз не разбрах - все тъй непогрешими

ли ще лавираме, към билото упътени?

Когато ни се случи да умираме,

дали не ще се случи насред пътя?

 

Първа награда

Венета Вълева
Стара Загора, 1965 - 1995 г.

ПРЕДИ СКОК

Самолетът излита, крилата му -

в слънце облени,

а другарят ми каската стяга

с ръцете си влажни...

Преди скок ме попитайте:

Слушай, защо си родена?

Преди скок ме попитайте -

зная какво да ви кажа.

Любопитното обедно слънце

над старта е спряло,

самолетът се врязва в небето,

в лъчите му блеснал,

обикаля Земята във кръг и крещи на провала:

- Хей, сънливци!

Не ви ли събудиха моите песни!...

Долу някъде хората

гледат към него и слушат.

Колко малки са техните къщи,

видени отгоре!

Колко дребни колички в гаражите

смешно се гушат,

а край тях суетят се

забързани делнично хора.

Хей, човеко - изпращам към теб

самолетните звуци,

ала твоят железен гараж ги поглъща,

не чуваш,

ще живееш - добре,

синове ще дочакаш и внуци,

но не искам живот като твоя,

защото не струва!

Кой ще търси върха,

ако има към него пътеки?

Ако всичко е ясно и хубаво -

кой ще попита?

Кой ще прави гараж,

за да пази крилата си леки?

Не гараж ми е нужен на мен, а небе -

да излитам!

Аз не съм се родила да виждам стени

и тавани -

оставете небето над мен,

за да мога да расна.

Вместо тесен прозорец -

пред мен хоризонтът прострян е,

за човека с крила магистрала дори

ще е тясна...

Във рева на мотора изплашен потъва

гласа ми,

впивам пръсти, а долу, във бездната,

нещо клокочи,

В мойте вени кръвта се превръща в живак

от страха ми,

ала знам, че когато ми кажат да скачам -

ще скоча!

Преди скок - колко струвам,

узнавам напълно тогава.

Вие виждате моите грешки и съдите строго,

но не знаете мога ли, паднала ниско,

да ставам?

Преди скок - аз тогава със сигурност зная,

че мога.

Блъска вятърът луд,

а другарят ми сякаш е в жега.

И летейки надолу, ще мисля -

дали ще успее?...

Ако в огън горим -

парашутът ще бъде за него,

бих приела смъртта, ако трябва -

но той ще живее.

Преди скок - виждам хората долу

и даже не зная

как успяват за своите дребнички грижи

да плачат,

да живеят във клетка -

когато над тях е безкраят...

"Приготви се за скок!"

Аз отдавна готова съм. "Скачай!"

Ако дълго си търсил брега

сред пустинята водна -

свойто щастие виждал си ти

в светлините на кея,

как ухаят цветята след черната угар

безплодна,

как е скъпа земята,

когато си падал към нея!...

... Аз вървя по въже!

Зная как да преглъщам вика си,

аз умея да падам -

и после да ставам умея!

Застраховам не своя живот -

застраховам страха си,

за да мога до края готова за скок да живея.

 

Маргарита Илиева
Стара Загора, 1969 г.

* * *

Когато съм тъжна - достигам до истини

и мисли - жребчета запрягам във стихове,

Когато съм влюбена - спират се мислите,

но липсват куплети - крила им изникнали.

Когато съм весела, весело плуващи

към мене се движат на кораба думите,

когато фуча като буря, бушуващи

пристигат грамади от строфи на приливи...

Когато си крача ни тъжна, ни влюбена

и нито съм весела, нито бушуваща -

тогава лежат си във мене изгубени

ритмичните стъпки, безцветно кротуващи.

А вие все питате: "Пак ли си влюбена?

и пак ли си тъжна, бушуваща, весела?"

Е, стига! Недейте над мен да умувате!

Умират куплетите при равновесие!

 

Тильо Тилев
Стара Загора, 1960 г.

МЕЖДИНЕН СЕЗОН

Дими жарава в старата камина.

Отвреме навреме проблесне въглен -

искри излетят през комина

и мракът припламне опърлен.

Между нас всичко се повтаря,

отново думите са само думи.

Приседнала на капрата до коларя,

нощта препуска по прашните друми.

Под огъня на вечната забрава

няма да остане нищо.

Вятър спомена ще разпилява

като загасено пепелище.

Утрото чака зад хълма. Звездите изгарят

край копитата на вълшебния кон.

Кръговете на любовта пред нас се затварят.

Есен е. Ни лято, ни зима. Междинен сезон.

 

Втора награда

Диляна Дилчева
Стара Загора

* * *

Тишината среброкрила

искам аз да уловя,

за да видя де е скрила

най-потайното в света.

На дъгата да подскоча

аз се мъча всеки ден,

искам слънчевата плоча

да посвири и за мен.

Под листото да се скрия

искам. Нека в таз гора

да си хвана аз магия

и вълшебно да заспя.

Искам в ореха да вляза,

със калвач ми се кове...

Във вълшебство чудно газя,

във вълшебство - стихове.

 

Керка Хубенова
Стара Загора, 1954 г.

ПРИТЧА

Във гладно село цигани няма.

Вода има ли - има два бога.

И на калето колят курбани -

един за здраве, а друг за помен.

Силният даже скала да стисне -

вода изтича, шуми реката.

И коленичат жадните в ниското

да се напият от благодата.

Слабият сламка дори да хване,

със нея може да се обеси.

В ялова нива остава гладно

хлебното семе под дъждовете.

В ситото село бият дайрета,

флигорни дългата мъка издухват.

Тръгват духове към небето

и го подпират, за да не рухне.

 

Трета награда

Румен Денев
Казанлък, 1956 г.

ГРАВЮРА ОТ ДВАНАДЕСЕТИ ВЕК

Палачът и затворникът се качваха

по стълбите към черния дръвник.

В навалицата плачеха и храчеха,

и кашляше един войник.

Като невеста с младоженец

палачът и затворникът се качваха.

Мълчаха градските началници,

а лудото момче се плезеше.

Върху дръвника беше паднал пресен сняг,

един свещеник с тяло на момиче

посочи с кръст като с черпак

към бога, който ни обича.

И от уста в уста като целувка

предадоха:

Сечи!

Сечи!

Сечи!

И седем хиляди очи

видяха как душата си събу обувките...

 

Мая Дългъчева
Стара Загора, 1967 г.

* * *

Когато птиците се любят във небето,

забравят, че умеят да летят и падат.

Без глас болят в очите на поета

неотразени птичи водопади.

Когато се разделят двама влюбени -

това не е ли повод за безлуние?

В очите на поета спят изгубени

луни и се преливат в пълнолуния.

Когато плачат със сълзи момчетата,

по скулите добри дъги изгряват.

Боде незримото очите на поетите,

затуй най-истинските рано ослепяват.