• Посещения: 747
Община Стара Загора
Библиотека "Родина"
Къща музей "Гео Милев"

Национален младежки конкурс за поезия "Веселин Ханчев" -
Стара Загора 2020

Тридесет и седмо издание

 

Конкурсът се организира от Община Стара Загора, Библиотека „Родина” и Къща музей „Гео Милев”. 

Жури: Иво Рафаилов, Ина Иванова, Васил Б. Видински

Наградите бяха връчени на 30 октомври 2020 г. в Регионален исторически музей – Стара Загора.

Лауреати:

Първа награда  - Преслава Виденова Петрова, 23 г., Варна
Втора награда   - Стефан Каменов Кичев, 23 г., София, Мария Владимирова Игнатова, 20 г., София (студентка в Холандия)
Трета награда    - Калина Кинова Стоянова, 24 г., София

Поощрения:

Ванина Димчева Димова, 24 г., София
Мартин Красимиров Кръстев,20 г., Асеновград
Йоана Иванова Трънкова, 18 г., Стара Загора
Виктория Мирославова Вановска, 22 г., София (от Стара Загора)
Деница Стефанова Кръстева, 23 г., София
Мила Георгиева Рупчева, 18 г. , София ( отличена през 2018 година и 2019 година )
Рафаел Божидаров Бижев, 19 г., Габрово
Богослава Яворова Петрова, 18 г., София
Маргарита Добринова Русева, 18 г., Плевен
Божана Тонева Славкова, 16 г., Бургас (родена в Плевен)

Лауреати:

І награда    (статуетка „Златното яйце” и отпечатване на дебютна стихосбирка)

Преслава Виденова Петрова, 23 г., Варна

Тихата планета

Заровихме тела в пръста, насред пътеката,
където свършваше полето и започваше брегът.
Отворихме усти. Зачакахме снега.
Страните ни обрастваха с дървесен мъх.
По скръстените ни ръце се появиха жълти лишеи.
Като скали, притиснати една о друга,
се сраснахме от тежестта.
Лицата ни изсъхнаха на вятъра и онемяхме.
Попукаха се костите и станаха на лунен прах.
Прибоят ги погълна, претопи ги в пяна.
Солта остърга спихналата плът от камъните.
Обронихме се до черупки, пълни с памет,
изхвърлени на бреговете на най-тихата планета,
където никой не остави диря в мъртвата земя.
Тук труповете ни родиха само плевели от хлад
и остри стръкове от синя светлина.
Градини нивга не покълнаха от семената ни
и в тях не се събудихме, за да прогледнем.

Добре дошъл на Тихата планета.
Пристигна ли?
Прати по вятъра известие.
Не съм те чувала, откакто тръгнахме,
и стъпките ти не намирам вече.

ІІ награда
    
Стефан Каменов Кичев, 23 г., София

18.
Из цикъла „Екраните не спят“
(Кибетрагични стихове)

1.

свѣт
светлик
светкавица
гръм
тряс!

нирвам се в грядуще
от раз
непрогледно, непознато
мрак, трънак, бодил
без божа душа
в тоз тъмен, машинен всесвят
паника
беж!
огнедишаща ламя
не, светещ небостъргач
на него неонов движещ се плакат:
„к звездам!“
спомени за прогрес,
в космоса широк някога мечтания за летеж
моментен световъртеж,
ала действителността
ме сграбчва, оттърсва от наивитета на
човек

тълпа ме заобикаля

тракащ с кокалите си скелет на футурист
ме забелязва,
целия обвит в метал
до мен се
доближава
и на мига се отвращава
топлината ме издава
признак на нескончаем регрес!

погледи бликат от омраза
навярно, нося се с обрива живот
сред
изцерена от него
пионерска раса


лазер ме пронизва
мадама от пластмаса
ми намигва

-    как топла кръв ми липсва в моята клиентела!

има си хас!
в материята еднократна
вдъхнали са живот – не живот с радост, лъчи, сред пустиня мираж
а долен, прокобен
шантаж
животец за живуркане
сред блата, мочурища в пропаст на мечта
за прекрасен нов свят

празничен ропот във виртуалната тъма
пред мен се разкрива бъдещето на любовта!


ІІ награда
    
Мария Владимирова Игнатова, 20 г., София (студентка в Холандия)

***вече не само Атлас държи небето... 

когато
той е бил баща
3 години
а малкото му момиченце
намира сили да бъде дъщеря
цял живот
когато сестринството им
се ограничава до половината кръв
но в него присъства
много повече от всичката любов
*
когато видиш
колко е мъничка
а в нея се побират
безразмерни крайности
ще разбереш
че както целият свят може да лежи
върху един човек
така и може
да се побере вътре в него


ІІІ награда

Калина Кинова Стоянова, 24 г., София

КРАТКО СТИХОТВОРЕНИЕ В ДВЕ ЧАСТИ

I.    Интро

Аз изпитвам жажда – с врат съм като на жираф,
пък лекомислието ми идва от моята лебедова шия.

Ако съм дърво ще съм върба,
по която лоши палави деца висят
и с телата си от кръв и плът се бият.


II.    Аутро

Ала старая се да жаля под себе си пръстта,
да стъпвам ненараняващо и леко.

И с уважение към болката живея,
защото тя е по-голяма от мен,
но аз, която я изпитвам,
имам привилегията да я разбера.


Поощрения:
 
Ванина Димчева Димова, 24 г., София

***слънцето повдига вежди...

Слънцето повдига вежди. Още ми се спи.
Неделя е.
Нещо трябва да сготвя.
С едната ръка правя това,
другата държи книга със стихове.
От снощи не мога да пусна тази тъга
на силна жена, изгубила всичко.
Имам още да  трупам преди и с мен да стане така.
Нищо не пречи да започна да губя сега.
Остави тази книга на масата,
тъгата не готви вечеря.


Мартин Красимиров Кръстев, 20 г., Асеновград

Не искам аз на теб да съм ти дом...

не искам аз на теб да съм ти дом,
а ти на мен да си ми къща.
в твърде много къщи съм живял,
а никога не съм нощувал в своя дом.
и някога ще го намеря ли?
ще те намеря ли?
ще се намерим ли?

защото излизам на улицата и мижим,
че слънцето е твърде силно,
твърде ярко
и всичко осветява.
всяка тайна, всяка грешка,
всеки порок, всяка слабост,
всеки страх.
и мижим,
и стискаме очите.
че грозното не иска
никой да го вижда.

и се молим срещу нас да замижат,
да ни отминат и да не ни видят,
че слънцето е твърде силно,
твърде ярко
и всичко осветява.
всяка добрина, всяка усмивка,
всяка прегръдка, всеки смях,
всеки дар.
и мижим,
и стискаме очите.
а имаме очи,
ама се слепи,
че от страх да не видим грозното,
изпускаме и красотата.

слънцето като залезе,
като падне тих мрак
и дори луната дълбоко като е заспала,
обвита в облаци от тъмнина,
ние си отваряме очите,
спокойни,
че в тъмното нищо се не вижда,

и лутаме се във заблуди,
губим се във тесни улици,
свиваме на грешните кръстовища
и подминаваме дома си
без дори да го познаем,
защото в него никога не сме заспивали
и никога не сме се будили.
а имаме очи,
ама се слепи,
че от страх да не видим грозното,
изпускаме и красотата.
че от страх да не видим пукнатините,
не поглеждаме дори фасадата.

не искам аз на теб да съм ти дом,
а ти на мен да си ми къща.
в твърде много къщи съм живял,
а никога не съм нощувал в своя дом.
и някога ще го намеря ли?
ще те намеря ли?
ще се намерим ли?

излизам на улицата
и слагам ръка пред очите си,
че слънцето е твърде силно.
твърде ярко
и всичко осветява.
всяка тайна, всяка грешка,
всеки порок, всяка слабост,
всеки страх.
но и
всяка добрина, всяка усмивка,
всяка прегръдка, всеки смях,
всеки дар.
и този път ще погледна фасадата
и ще го намеря.
ще те намеря.
ще се намерим.


Йоана Иванова Трънкова, 18 г., Стара Загора

Възкресение

Той беше като Октомври с влажен и хладен поглед.
Очите му бяха жълтеникави или огненочервени.
Емоциите му узряваха и падаха, а после ги подаряваше на вятъра за един последен валс.
Той бе странно чувство, породено от стихиите и навяващо нужда за уединение.
Мълчанието му говореше чрез вятъра и нямаше по-красиво шумене на листа.
 А когато се натъжеше, измиваше всички болки
.Давеше ги и те умираха.
 А след като умираха, аз ги погребвах и идваше Ноември.


Виктория Мирославова Вановска, 22 г., София (от Стара Загора)

сБЪДНАТА вечеря

изговарянето на молитвата
оставя стипчив вкус
в устата ми
отчупвам от хляба
нечетен брой парчета
раздавам на всички грешници
и оставям едно за теб
бъдникът изгаря
кокетливия смях
на каноничния ти портрет
висящ на стената
границата между небето и земята
тази вечер не съществува
слез и вечеряй с нас
бабо


Деница Стефанова Кръстева, 23 г., София

Утопичен устрем

Сняг и черешов цвят валят в съмненията,
а очите търсят измислената ми луна
вместо нощни истини.
Слънцето рисува с пръсти
перспективните ми карти,
но споменът не се топи във хоризонта.
Сънувам се със лодка в облаците
как паля свещи помежду им,
а толкова далече съм наяве.


Мила Георгиева Рупчева, 18 г. , София

Понасяне 1

Когато носим спомени от гледки,
ходим като слепите -
понасяй виждането,
иначе ще станеш
като онова дърво,
забравено върху скалата,
откъдето наблюдава най-красивото море.
То не е повече от сянка,
която се придвижва, без да се мени,
превърнало се неусетно във вълни.


Рафаел Божидаров Бижев, 19 г., Габрово

Крадецът

Слънцето съня ми тих копнежен
с пронизващ лъч протяга се да вземе.
Съня ми тих отплава с повей нежен,
намигвайки. Забравям, ставам земен.

Гледам го в окото заслепяващо,
но знам, че то безочливо краде от мен.
Изсмуква денем истинното, раждано
в нощта на моя кратък сън с живот каден.

Преди да се събудя, и миг след да заспя
завесите ще паднат и няма да съм там.
Сбогом, аз не вярвам, че един е сам света,
че ябълката пада, че слага край смъртта.      


Богослава Яворова Петрова, 18 г., София

Микеланджело

Ако се разходя до края на млечния път
ще те открия ли изгубена
или ще ме заболят краката опитвайки се
да свържа съзвездията по кожата ти
създавайки цяла нова небесна карта
ще мога ли като старите мореплаватели
да се ориентирам къде е твоя север
и откъде изгрява слънцето ти
само по луничката зад лявото ухо
ще мога ли да те отворя
без да те затварям
нищо, че си книга
и мастилото ти се разтича
ще се скитам ли по пясъка ти
ти ще можеш ли да си ми фар
или ще сме просто кораби
едва-едва проблясващи в мрака
ще мога ли да нарисувам Господ като Микеланджело


Маргарита Добринова Русева, 18 г., Плевен

Ако времето е човек

ще го срещна в тъжен бар,
в петък вечер,
ще поговорим за прогнозата,
за утре, за сега, за вчера
и ще го питам защо от години все така вали.
Ако времето е човек,
(на пук на теб) ще се влюбя в него ,
отново в петък вечер,
а в събота ще избягам от спомените гола
и ще му оставя само вещи,
които да оплаква.

Тогава ще си отида вкъщи,
преживяла поредната параноична буря,
ще се погледна в огледалото и ще попитам:
"Знаеш ли какво е вечност?"
а миналото незабравено в очите ми
ще ми се ухили
все едно съм сладко отмъщение,
сервирано върху филия черен хляб
и ще прошепне:
"Спомена за любовта, която завинаги остава мокра"

От любовта и времето, любими,
повярвай ми -
не можеш да избягаш.


Божана Тонева Славкова, 16 г., Бургас (родена в Плевен)

***чувам слънцето...

Има звук на стъкло.
Изкачва се със скърцане
и пуфтене.
Лъчите му са стъклени
изрезчици,
блъскат се в металното небе.
Какво друго е слънцето,
освен разстопено стъкло,
през което дишаме
и му придаваме форма.



Честито на всички наградени и отличени млади автори!