Лауреати 2021
- Посещения: 2938
Национален младежки конкурс за поезия "Веселин Ханчев" -
Стара Загора 2021
Тридесет и осмо издание
Жури: Васил Б. Видински, Камелия Кондова, Ина Иванова
Наградите бяха връчени на 17 декември 2021 г. в Регионален исторически музей – Стара Загора.
ПЪРВА НАГРАДА (статуетка „Златното яйце” и отпечатване на дебютна стихосбирка)
Ралица Николаева Райкова, 22 г., София
(Отвъд потока Кедрон)
ВТОРА НАГРАДА
Бояна Веселинова Узунова, 20 г., Велико Търново (отличена и през 2019 година)
(***в това стихотворение оставям път...)
ТРЕТА НАГРАДА
Мария Николаева Петкова, 21 г., Несебър
(***скоро целият свят е прав лунен лъч...)
ПООЩРЕНИЯ:
Рая Николаева Апостолова, 24 г., Димитровград
(Ден първи)
Мила Георгиева Рупчева, 19 г., София (отличена и през 2018, 2019 и 2020 година)
(***Понякога искам да млъкна...)
Теодора Евгениева Георгиева, 19 г., Силистра (трета награда през 2018 година, отличена и през 2019 година )
(Паганини в центъра на стаята)
Калоян Каменов Бешев, 18 г., с. Николово
(Разговор с баща ми 2)
Гергана Ивайлова Гълъбова, 23 г., София
(Сизиф)
Мария Владимирова Игнатова, 21 г., София
(***отсъствието на децата умее..., ***не е нужно…)
Маргарита Добринова Русева, 19 г., Плевен (отличена и през 2020 година)
(***късно вечер...)
Анастасия Николаева Стоева, 24 г., София
(Вкъщи)
Божана Тонева Славкова, 17 г., Бургас (отличена и през 2020 година)
(Триптих по снимка на треви по залез)
Пенка Славова Димитрова, 18 г., Велико Търново
(Обелки от нас)
Виктор Георгиев Денев, 24 г. София
(Скулптура сол)
І награда (статуетка „Златното яйце” и отпечатване на дебютна стихосбирка)
Ралица Николаева Райкова, 22 г., София
(Отвъд потока Кедрон)
Отвъд потока Кедрон е градината,
в която лунносиви са маслините
и като камък са застинали листата,
от никой вятър вече несмущавани.
Отвъд потока Кедрон е градината,
където през нощта пламтят фенерите
и трепетно изписват знаци сенките:
единствени стопани на дома.
Отвъд потока Кедрон е градината,
където почва път самотен, прашен
и чезне като копие в безкрая,
за да не го измине никой два пъти.
ІІ награда
Бояна Веселинова Узунова, 20 г., Велико Търново
(***в това стихотворение оставям път...)
Където тръгна, в себе си аз нося
очакване кървящо като рана.
(Блага Димитрова)
в това стихотворение оставям път
и няма да е важно в кой сезон е вятърът
нито над кое море е птицата
представи си:
памукът в душата ти полепва по горния ѝ край
отделя се отделя въздух за име
чие е това име в джоба на сърцето ти
с което живееш
преди въздуха в сърцето е имало име
в края на небето въздух
в началото му ангел
който диша
IІІ награда
Мария Николаева Петкова, 21 г., Несебър
(***скоро целият свят е прав лунен лъч...)
скоро целият свят е прав лунен лъч
само това виждам
от устата на жълтия тигър
все пак, не искам съжалението ти –
когато небето свети в прехапано оранжево
всичките му рани се превръщат в пчели –
иди и чуй истинския му рев, как разбива слънцето като пакетче ментолки
приклекнал под гигантски лунен прозорец
той расте до височина на сталактит
разяреният му език разбърква млечните облаци
и те умират върху набръчкани му плажове
ако ме видиш на черните стълби, дръпни сините ми ръце
в размразена лампа
времето се е превърнало в негов костюм –
помоли тигъра да ме пусне
той слуша как птиците летят –
устата ми потъмнява като пистолет;
в китките ми пукат гневни мравки
тези облаци, които той превърна в лошо сърцебиене, е
матракът ми се бушува срещу рамката на леглото като луд будилник
той изяде главата ми
мислите му не правят нищо облачно
освен да висят накриво от карираната му глава
искам да ми пораснат собствени глави
в които да пъхна сламка и да смуча смеха си
напукан като тарантула на магистрала
Ще изчезна в себе си, преследвана от кръвожадни мисли
ще се скрия под пианото, заобиколена от сребърните лица на ноември.
Имам още два месеца, за да спечеля дъха си
И да порасна в пропорциите на студен кон;
с коса, по-тежка от всякога
Поощрения:
Рая Николаева Апостолова, 24 г., Димитровград
Ден първи
мъртва червена коприва
дегизирана избуяла подивяла.
поляната ми е цикламено-лилава –
заравям се –
бликам същия цвят от пъпа
(мътилката изтича).
корубка съм, обвивка изоставена
сливам се
с подстоящите на тревата.
избягала съм към ниските облаци на овощните дървета.
но сега заваля –
поглеждам нагоре отдолу под земята
капка пада, запушва окото ми.
в същото време
летя замаяно с пчелите.
Мила Георгиева Рупчева, 19 г., София
***
Понякога искам да млъкна,
ми каза реката.
Успокоих я, че не чувам до отсрещния бряг.
Тя си събра водите и отиде нататък.
Не замълчах.
Разлях мълчаната вода.
Нека речното да бъде сторено –
и думите сгреших.
Искам да млъкна,
извиках в реката.
Тя ме погълна –
заседнах ѝ в кривото гърло.
И оттогава сме тихи.
Теодора Евгениева Георгиева, 19 г., Силистра (трета награда през 2018 година)
Паганини в центъра на стаята
Концертът започва.
Цигулката захапва жадно челюстта му
и изстенва от лъка,
с който бива дресирана.
Тя е негова покорна съпруга,
домашен любимец
и приятел завинаги.
Духът му е сянка,
наметнала прашния фрак на времето,
през който дяволът промушва
кошмарите си.
Под лъка му
те са композиции,
а в окото на лампата – премигвания и сълзи.
Ступор.
Аплодирам само с трептящите си, обезумели клепачи.
Извади мрака от изкуството
и ще съзреш таланта,
прибави го, за да получиш гения.
Калоян Каменов Бешев, 18 г., с. Николово, обл. Русе
Разговор с баща ми 2
Тате
не искам да те будя
излишно да те занимавам
с глупавите си прищевки
и шеги
да те тревожа постоянно
да ти се оплаквам
че не съм наред
да тъжа
да търся топлина
не искам
да ти напомням
че си ми
баща
Гергана Ивайлова Гълъбова, 23 г., София
Сизиф
Не слагай драхми на очите ми,
не принасяй жертва в моя чест
хвърли ме в някой ров, не ме жали.
Да ме разкъсат зверовете, ако щат.
Ще отида при Персефона с молба,
отвратен от своето погребение.
Ще ме върнат за да отмъстя,
и тогава времето ще разпилея.
Хадес, Танатос, Хирон са нищо.
Щом най-хитрият сред живите съм аз
сред живите ще бъда вечно.
Смъртта не ще ни раздели, любима.
Вярвай в мен и тялото ми оскверни.
От Хадес да се върна аз завинаги.
Мария Владимирова Игнатова, 21 г., София
***
отсъствието на децата
умее да звъни на врати
които никога не си затварял
***
не е нужно
залъците хляб да бъдат чужда плът
нашата собствена
е достатъчно сладка
Маргарита Добринова Русева, 19 г., Плевен
***
Късно вечер,
когато сънувам своето изчезване,
Битието облещва очи
и се взира в грешките,
в празните ми листи,
в бенката на дясното ми рамо,
в думите, които хванах
или пък подминах,
от потока на съзнанието си.
А усмивката му
леко ми подсказва,
че свършеното вече е в миналото,
но аз завинаги останах там.
Казваше ми, че като елейците не вярваш,
че движението съществува,
но тогава
как успя да си отидеш?
Анастасия Николаева Стоева, 24 г., София
Вкъщи
точно на 55-ия меридиан
има една къща,
която никога не спира
да пътува –
но малко по малко,
тайно от собствениците си
милиметър по милиметър,
не бърза
и много деликатно и небрежно
като ръка на уморен любовник
набира кората на земята
като чаршаф
някой ден хората,
които живеят там,
ще отпътуват,
ще обиколят света,
ще се вълнуват,
ще се разочароват,
ще се влюбят,
ще се променят
някъде далеч
от 55-ия меридиан
и когато се върнат у дома
домът им вече
няма да е там
и той е зает да се променя
някъде другаде
Божана Тонева Славкова, 17 г., Бургас
Триптих по снимка на треви по залез
I Жито
Горещо горещо горещо
Не знам кои са тези треви
Ако бяха жито
а може би са
бабите ми са щели да ги косят
да пият вряла вода от манерки
да гледат децата си
да не се оплакват
да се връщат изморени
в каменните си къщи
и тепърва да готвят и шетат
да сядат на масата последни
после всички щяха да си легнат
да остават само те
да сметат деня и да го хвърлят
като пале на стълбите
Щяха с първите петли да станат
да тръгнат славно с подухвани поли
през чуруликащия град
и да направят всичко пак
Аз само гледам тревите
и искам да легна сред тях
Сърп сребърен във главата ми
и бабите ми в земята
Не чувам във тревите страх
II Памук
Ниско ниско ниско
Не мога да се скрия
ще прозирам като лист
в това бяло
облаци треви
припозната за изписана хартия
Защо ти трябваще да ги отравяш
Защо ти трябваше да ги направиш свои
Човешко ли е
Низък низък низък
Опита се да бъдеш бог
и уби 4 000 фермери в Индия*
III Папрат
Леко леко леко
Калта във мен
е благожива
поклаща се с въздуха
с водните кончета
с баладите на жабите
с формацията V на птиците
Калта във мен се радва
че е кал
Че поддържа леко
както ръка поддържа пръстен
папратите до реката
и моето тяло
увиснало вляво от всичко
*През 2013 г. броят на самоубийства на фермери на памук в Индия, отчасти заради задушаващия контрол на Монсанто над тях.
Пенка Славова Димитрова, 18 г., Велико Търново
Обелки от нас
Новата ми навигация – спортно-елегантен
стил, може би, защото се влюбих в момче,
самоопределящо се като деконструктивист
в живота си.
Сякаш скривам замечтаното си лице под
масата, когато мама влиза в стаята, донасяйки
ми купа с разсеяни късметчета.
Сякаш в тях прочетох за санаториум, чиито
гласни струни са лишени от дисонанси и
ориентация.
Озовах се там и споменът за „Пипи дългото
чорапче“ се пробуди, пропуквайки се в
съзнанието ми.
Пипи влезе във физическия свят, може би,
защото й заговорих.
В нея заживяха фрапета с вкус на карамел,
но тя държеше и лютив спрей и щом го
пръсна срещу собствения си труп видях
за части от секундите името ти, Лейпс,
написано във въздух, но въздух удавен
в атмосферата на Хелмът Нютон.
На Мисис Скорост й порастват
нови коси, но само не й говори
за изчерпаемост, за да не заплаче.
Нима ме караш да виждам образ
на жена дори в скоростта на колите,
образ на жена, достойна да бъде
моя най-добра приятелка?
Сякаш вдигам светлозелените си гирички,
точно когато си се скрил в тях, казвайки
че ме правиш по-силна.
Те образуват огромен трапец, разстилащ се
във въображаем квартал на ванилистите,
успоредните страни в него – аз и ти.
Душевно съм във фризер, докато
разглеждам бельо в магазин – нося
само черна дантела.
Разкаянията, летящи в атмосферата
на руския рап, който те обгръща ме
карат да се чувствам сякаш обгорени
пластмасови чаши започват да растат
в стомаха и в представата ми за
сетивни органи, когато съм около теб.
В замръзналото бельо виждам развой
на събитията и слушам за последици
в радиото, което би имал.
Изстинах към Вайлет Кармелфлек,
така както изстинах към автентичния
емо стил от 2000ната…, а ти се появи
готов да ме завиеш, за да не настина.
Учителката ми по испански ме нарече
порцеланово момиче…като усещането,
което съм придобила за себе си и
физическата си изначална дистанцираност.
Но до теб порцеланът ми се превръща в
черни гумени топчета, а в ръцете ми
някои от тях се трансформират в стрес
топки, които изпълвам със страх и
невинност в моментите, в които ме
притискаш плътно до себе си.
Пипи продължаваше да бяга душевно
на зиг-заг вътре в себе си, а вече и
вътре в теб, Лейпс.
Чувствам се като талон за отстъпка върху,
който се изсипва сол и обелки от нас самите.
Вътре в този талон променящият
се процент си ти, ти – олицетворение
на Гьотевата поема „Божественото“.
В първи клас – автобуси от кутии
за чай и опаковки от паста за зъби,
те се задвижиха в нашия съставен
квартал.
Ще се повозиш ли в квартала на
ванилистите с хартиен автобус?
Виктор Георгиев Денев, 24 г. София
Скулптура сол
Внимателните розови щипки
на два груби протъркани пръста
пропадат в такт методично,
слели се в механичния ритъм
на отдавна отработения навик,
за да се срещнат от двете страни
на ново невзрачно зрънце сол
от посипаните отпред на покривката и
да го издигнат над каретата,
подминавайки филиите хляб и водата
и прилягайки удобно към скромния куп,
възседнал бялото между четири хикса.
Там щипките стават на шпатули,
попипващи съвестно формите,
поведени по-скоро от усета
и чувството как изглеждат детайлите,
отколкото от някакви там сетива
освен може би раната,
прорязана в десния палец,
обрамчваща в болка акцентите.
Под лютия поглед на завист от пипера,
пренебрегнат като не е за шкембе,
и натрапения фон ТВ обещания
за бързи печалби и бърза промяна,
солната скулптура бавно съзрява,
частично се свлича, но пак се изправя
миг след търкулнал се миг повторение,
докато пръстите гордо оформят аморфното
и така, докогато светът не реши да намине,
процедил се по течението в кухнята,
и не издуха градежа в лицето зад масата,
да остане само раздразнението по лигавиците.
И солта почва наново да се сипе:
след повече труд,
след повече огорчение
за по-големи скулптури.
Честито на всички наградени и отличени млади автори!